Регионалните колекции FRAC

В рубриката „Форум Колекционери“ ви срещаме с частни колекционери и представители на едни от най-големите корпоративни колекции. „Форум Колекционери“ се реализира в сътрудничество с Open Arts Foundation и Sariev Contemporary и носи названието си от едноименния им проект. В днешния материал разговаряме с Вероник Субен – куратор и критик на изкуството, който на 16-ти ноември изнесе лекция във Френския институт. Вероник е тук по покана на галерия SARIEV Contemporary в рамките на проекта „Работни визити на международни куратори и критици“, който се осъществява с подкрепата на Община Пловдив.

FRAC (Fonds régionaux d’art contemporain) са създадени през 1982 г. като част от стратегията на френското правителство за представяне и присъствие на изкуството във всеки регион на страната. Днес регионалните колекции включват над 26 000 творби на 4 200 френски и чуждестранни артисти. Мисиите са да се изградят колекции, които да са насочени към разнообразна аудитория и да се развият нови образователни подходи към съвременното изкуство.

Вероник Субен е куратор и историк на изкуството. На 16 ноември тя изнесе лекция във Френския институт, на която говори за публичните колекции, принципите на колекциониране и значимостта на достъпа до съвременно изкуство.

Субен е работила за различни публични и частни организации във Франция и Германия, като Центъра „Жорж Помпиду“, Париж, Neue Nationalgalerie, Берлин, и Centre d’Art contemporain Abbaye Saint-André à Meymac. Играе важна роля за концептуалното оформяне и развитие на Marta Herford Museum, който отваря врати през 2005 г. От 2011 е директор на FRAC Normandie, една от най-големите регионални публични колекции за съвременно изкуство във Франция.

Вероник Субен пристигна в България по покана на галерия SARIEV Contemporary в рамките на проекта „Работни визити на международни куратори и критици“, който се осъществява с подкрепата на Община Пловдив.

Разговор с Вероник Субен

– Всеки FRAC има специфична политика на колекциониране. Можете ли да ни кажете как бива определяна тя и какви са водещите линии в тази на FRAC Normandie?

– Първо държа да подчертая, че колекцията на FRAC Normandie не е специализирана, макар с течение на времето да са се оформили няколко направления, между които фотографията, рисунката и арт книгите, които са важни части в колекцията. Но, като цяло, тя е изградена върху тематики и посоки, задавани от директора. В случая на FRAC Normandie съществува известна последователност от последните 30 години, що се отнася до избраните четири направления, които са по-скоро класически. Първо можем да споменем пейзажа – жанр, който в началото на 2000 г. бе насочен към идеята за територии, а аз предпочетох да се ориентирам към въпроса за околната среда. Второто направление засяга начина на изобразяване на човешкото тяло, на социалното тяло, на мястото и отношението на човека към света и към обществото. Третата посока е ориентирана към новите форми на разказ, сред които са начинът, по който артистите измислят нови езикови форми, работят с литературата, със синопсиса, с киното, създават нови форми на историята чрез образ или с текст. И четвъртото направление е свързано с английската арт сцена, вероятно заради близостта на Нормандия с Англия и общата история. В колекцията присъстват артисти като Бил Уудроу, представител на новата английска скулптура, изключително добре приета и търсена във Франция през 80-те; Виктор Бърджин, както и някои артисти от сцената на young british artists, като Дъглас Гордън, Джонатан Монк и Дарън Алмънд.

– Как се осъществява конкретно изборът на артист или произведение при една нова придобивка?

– FRAC Normandie има статут на публична колекция и като такава тя принадлежи на гражданите и е управлявана от общността, което я различава от частните колекции. Като директор, аз съм заобиколена от експерти, както е правилото за всички подобни публични колекции. Избрала съм ги сама, в момента са трима, но те са одобрени и от административния съвет на FRAC Normandie. Всяко закупуване е предшествано от дискусии, всеки от нас предлага артисти, произведения, идеи, но аз се старая да контролирам процеса на избор, като внимавам да няма пропуски, и често налагам определени квоти – например, задължително е в колекцията да влизат поне по една рисунка и едно видео всяка година. Тази година настоях и за предложения в областта на живописта, често пренебрегвана, защото от две години няма нови постъпления на картини в колекцията. Внимавам също за пропорционалното присъствие на жени артисти в предложенията, както и на такива от региона. Важно е да се запази балансът в колекцията.

Marc Domage, Frac Normandie

 – Колко произведения биват закупувани всяка година?

– Средно FRAC Normandie се сдобива с петдесетина произведения на година, от които една част са албуми на артисти, а те, заради по-ниската си цена, увеличават бройката. При други публични колекции политиката е съвсем различна, като често бива закупувано само едно произведение, някоя голяма инсталация, например. Аз предпочитам по-малки творби, но всеки път да има представители на локалната, националната и международната сцена. Голяма част от колекцията пътува непрекъснато и е важно да бъде непрекъснато обогатявана.

– А правите ли поръчки на артисти за създаването на творби?

– Да, но много малко в сравнение с други FRAC. Един от моите предшественици през 90-те години имаше политика за обогатяване на колекцията само чрез поръчки и то на внушителни творби. В момента също тече сътрудничество за един фотографски проект, организиран от нас, с белгийския артист Герт Гойрис. Впрочем, за първи път получаваме частно финансиране за такъв проект, което е чудесно, но като цяло, поръчките изискват много работа, административни протоколи и одобрения и трябва да се предвидят с голям аванс във времето. Много по-лесно е да купуваме, отколкото да поръчваме творби. Но има FRAC, които са много силни в това. Понякога зависи и от възможностите, и от политиката на директора.

JOCHEN LEMPERT, Untitled (Feathers), 2014. Photographie gélatino-argentique, 51 x 40 cm Collection Frac Normandie Rouen

– Споменахте частното финансиране. Какво е участието му?

– Нула. Получаваме нула процента частно финансиране, но то никога не е било препоръчвано. В първите ми години като директор, а даже и доскоро, на меценатството не беше гледано с добро око. Бюджетът ни е изцяло подкрепен от държавата и от региона, както за организирането на изложби, така и за закупуването на произведения и функциониране. Но напоследък нещата се променят, тъй като и правителството смени политиката си и започна да ни подтиква все повече да търсим частно финансиране. А това е изключително трудно, защото този тип култура на мецената липсва във Франция. Много малко хора от региона на Нормандия имат отношение към тази практика и затова започваме с финансирането на фотографски проекти и каталози, но дори и това изисква много работа. Честно казано, съотнесено към времето и усилията, които полагаме, спрямо сумата, която получаваме накрая, невинаги си заслужава. Ако искаме да постигнем по-съществени резултати, трябва да наемем, както е практика при други FRAC, някого да се занимава само с това.

– А какво е вашето отношение към меценатството?

– Аз подкрепям тази практика. Дълго време работих в Германия, където гражданското общество е изключително въвлечено и активно, а това идва от историята на страната и нейните kunstverein и kunsthalle[i], създадени в началото по инициатива на гражданите. Във Франция всичко е държавно, всички FRAC са създадени, финансирани и подкрепяни от държавата, която с течение на времето създава свои мрежи и клики. В момента съществува, според мен, реален проблем заради известно институционализиране на изкуството, което трябва да бъде намалено. Този проблем ми се стори още по-голям при връщането ми от Германия. И същевременно наблюдавам една все по-голяма отвореност на колекционерите, някои от които преди десет години предпочитаха да останат анонимни и не искаха да показват колекциите си. Сега не само държавата е гарант на добрия вкус, това могат да бъдат и частни лица. И това е много важно, защото, когато всичко идва само от един източник, задължително се появяват клики и затваряне в собствените кодове. Неизбежно е. Но, ако искаме да напреднем, трябва да разбием тези кодове.

HANS-PETER FELDMANN, Flower Picture #13. Photographie couleur tirage lambda contrecollé sur aluminium dibond et encadré 170 x 120 cm et « Thank you letter » Collection Frac Normandie Rouen

– Една от особеностите на FRAC е „номадският“ статут на колекциите и липсата на постоянна експозиция, което ги различава от музеите. Можете ли да ни кажете малко повече за това? И по какъв начин тази практика е значима, що се отнася до достъпа до съвременно изкуство?

– През 80-те години имаше нужда да се създаде нещо ново, различно от музеите, за да се подкрепи съвременното изкуство. Тогава съществуваха само музеите за изящни изкуства, които не притежаваха, пък и не купуваха творби на съвременни артисти. Липсваше всякаква връзка с младите художници от страна на държавна институция. Ето защо, по времето на Жак Ланг[ii] имаше истинска нужда от създаването на FRAC и центрове за изкуство по примера на тези в Германия. Идеята беше да се избегне скованият, остарял музеен характер; да се създаде институция, чиято колекция да не се помещава никъде, да не е затворена между четири бели стени и да може да бъде видяна навсякъде из региона; тя да бъде мобилна, да пътува. Но днес можем да говорим и за т. нар. FRAC второ поколение, които притежават собствено изложбено пространство. FRAC Normandie беше един от първите, които се сдобиха с такова. Разбира се, много критици бързат да говорят за музеифициране, но аз лично смятам, че дебатът е безпредметен, както и този за музеите. Използваме думата музей, защото е практично, но вижте модерната технология и изложбите на центъра Помпиду – това вече не е музей. Имаме нови нагласи, пък и дефиницията на музея, зададена през XVIII и XIX век, вече не отговаря на действителността. Важно е FRAC да имат изложбено пространство като постоянна платформа за изява на артистите, което не пречи колекцията да продължава да пътува. В момента организираме по три временни експозиции в помещенията на FRAC Normandie в Руан и десетина из региона, при това на най-различни места, като болници, социални центрове, театри, паркове. Предпочитам аз да избирам местата, за да не са все едни и същи, и всяка година се фокусирам върху различен край от Нормандия. Тази година избрахме областите Ко и Бре. Една от големите експозиции организирахме в конюшните на един от замъците в Ко, които превърнахме в място за видео прожекции. Дадох картбланш на един млад куратор от региона, за да работи с колекцията на FRAC Normandie, която съдържа 67 видео творби. Опитваме се всеки път да се съобразим и със спецификите на избраното място, да адаптираме до известна степен кураторския проект към местните особености. Не искам всеки път да е институцията тази, която избира творбите; външният поглед е много важен за мен. Ето защо, когато видя, че някой от местните партньори има усет и опит със съвременното изкуство, оставям кураторската работа на проекта на него. Не е въпросът да отидеш някъде като завоевател, за да наложиш съвременното изкуство, в това няма никакъв смисъл. Идеята е да работиш с хората, да ги приобщиш към проекта, да установите диалог, а също да знаеш какво правят те, от своя страна. Опознаването на програмата на националния хореографски център в Хавър ни позволи, например, да работим в дългосрочен план върху проекти, смесващи танц, театър, опера и съвременно изкуство. Едно от големите предимства на номадския характер на колекцията е именно възможността да се преосмислят изложбеното пространство и неговият контекст, защото различният контекст може да промени начина, по който гледаме на една творба.

– Но нима номадският характер на колекцията не предполага и допир до съвременно изкуство на хора, които не се интересуват непременно от него?

– Да, разбира се, макар и да не го правя непременно с тази цел. Това, което търся съвсем егоистично и отвъд всякакво понятие за публика, е пресичането на различни области на изкуството и установяването на тесни връзки между различни креативни полета. Но за много от партньорите разнообразяването на публиката е изключително важно. За мен това е пасивен акт, много различен от това да прекрачиш прага на един музей по собствено желание. Именно там се крие най-голямата трудност – да накараш хората да разберат, че това им принадлежи, безплатно е и могат да влязат. Те винаги се чувстват не на място. Същото беше и в Германия, същото е навсякъде.

– И как може да се промени това усещане за непринадлежност?

– Всичко започва от училище. Негова е ролята да покаже на децата, че могат да научат много в класната стая, но и извън нея. Работим с преподаватели и учители цяла година, а понякога се включват и родителите. Важното е децата да разберат, че тези институции, FRAC, музеите, те са за тях, както библиотеките; че няма защо да се притесняват да влязат и могат да научат много вътре.

Mehdi-Georges Lahlou, Cocktail ou Autoportrait en société, 2010.
Photographie. C-Print contrecollé sur aluminium.
Collection Frac Normandie Rouen
Courtesy Galerie Dix9 Hélène Lacharmoise

– Нали FRAC са създадени във Франция през 80-те именно с идеята за демократизиране на културата и достъпа на всеки до нея? Критиките към постигнатите резултати обаче продължават да са много и до днес. Какво е вашето мнение?

– Само днес ли, още от самото начало са тези критики и за мен са основателни. Ще ви дам пример с фестивала Normandie impressionniste, който е най-големият фестивал, организиран и финансиран от региона, с възможно най-популярните и достъпни развлечения – щанд за детски грим, състезания с топка, огромен пикник, цирк – смесвайки ги с изящните изкуства. Наскоро организаторите направиха проучване върху публиката и се оказа, че няма разлика в социално-културните нагласи на посетителите от последното проучване и че, въпреки усилията, няма смесване на различни социални групи. И ако те на тяхното ниво не успяват да постигнат съществени резултати, какво може да се очаква от FRAC, които нямат никакъв бюджет за реклама?! Как може да се сравняваме със сценичните изкуства, киното и телевизията, които са огромни източници на приходи със съществени възможности за реклама. Ние не носим приходи, даже напротив.

– Това е вашето първо посещение в България. Познавахте ли вече съвременното българско изкуство? Какви бяха очакванията ви и с какви впечатления ще отпътувате?

– Не мога да кажа, че България е позната в областта на съвременното изкуство, а по време на посещението ми не видях и музеи за съвременно изкуство, дори в София. Познавам артисти като Недко Солаков, разбира се, но той е част от международната сцена, както Рада Букова и други, които преоткрих благодарение на Веселина Сариева и галерията й. Открих много нови и интересни работи. Като цяло обаче останах с впечатление, че съвременното изкуство не е много застъпено в живота на града. Щом една столица няма музей за съвременно изкуство, бързо става ясно, че то не е приоритет.

– Как би могло да се промени това?

– Всичко опира най-вече до политически и икономически решения. Трябват и хора, които да се ангажират в тази област, но е задължително някой да ги подкрепи. Много инициативи са започнати във Франция от частни лица, след което биват подкрепени от държавата, защото тя е видяла интереса си в подобно начинание. Не може да се говори за бизнес на това ниво, освен ако нямаш огромна мрежа от връзки в областта на изкуството и възможности за финансиране. Нещо, което не съществува в България, пък дори и във Франция – не и на нивото на Съединените щати. Имаме индустриалци като Пино[iii] и Арно[iv], за които съвременното изкуство играе важна роля, но такъв е и примерът на историята на изкуството. Винаги се е започвало с магнати и бизнесмени колекционери, които да подкрепят артистите. Така е започнал Ренесансът, така се случва и с Пикасо, и с Дюшан. Не мисля, че в България има такива личности и това е жалко, защото има много добри български артисти, познати на международната сцена, но недооценени в страната. Жалко е за идентичността на България, защото не е само Кристо. Знам, че България има дълго комунистическо минало и промените логично са бавни, но трябва някой начело, който да желае тези промени. Ако погледнем историята, често това се случва в контекста на икономически бум, както в Съединените щати през 60-те или в Германия след войната. Развитието на съвременното изкуство идва със стремежа за икономически промени. Китай се кани да построи близо 400 музея за съвременно изкуство в следващите пет години (какво те наричат съвременно изкуство, е друг въпрос). Всичко е относително, но винаги трябва желание. Идват моменти на промени, на осъзнаване, че за напредъка на една икономика и едно общество, базирани на прогреса, трябват изследователски мозъци.На мнение съм, че те днес са много повече в областта на изобразителното изкуство, отколкото в театъра и танца, въпреки че при танца има изключително интересни нови форми. Това, което винаги ме е привличало в изобразителното изкуство, е свободата на откриване, на създаване, от която обществото има нужда, за да се развива, а дори и да напредне икономически, ако трябва да бъдем прагматични. Но всичко това е дълъг процес на осъзнаване и работа. Не е само до един човек, а до сбор от хора, които се срещат, но които никога не са там случайно.

Разговаря Десислава Милева

* Заглавно изображение: Hans SCHABUS, Echo, 2009. 16 :9, couleur, boucle automatique, sonore, Edition de 5 + 2 AP, XDCAM – Vidéo HD sur disque Blu-Ray, 3’45, Collection Frac Normandie Rouen

* Текстът е публикуван във вестник „Култура“, брой 43 (2880), 23 декември 2016.