Съвременната скулптура все по-често надживява класическия разговор за формата и материята на творбите, повеждайки ни към по същество философските проблеми на времето и пространството в произведенията. Работите на Павлин Радевски са пример както за тази по-обща глобална тенденция, така и за специфичното развитие на най-новата българска скулптура.
Изложбата впечатлява със способността си да изненадва. Още с влизането в залата на галерията – която се отличава с отличната си естествена светлина, проникваща от оберлихта на зданието – ние сме заставени пред една необикновена експозиция, разположена зад прозрачен стъклен параван, явяващ се преграда между зрителя и произведенията. Концепцията на излагане е съобразена с даденостите на пространството и през различните етапи на деня цялостното излъчване на творбите се мени в зависимост от светлината. И това деликатно въвличане на различни наши сетива в общуването с произведенията е първото от поредица подобни.
Повечето от работите на Павлин Радевски са чисто абстрактни, като в отделни случаи виждаме фигурално наподобяване на деформирани човешки черепи. Чугунът, обаче, е потопен в прозрачна смола със свой собствен обем и форма, а съжителството на двете материи освобождава метала от естествената му плътност. Комбинацията от този факт и отлично осмисления интериор провокира куратора и уредник на „Credo Bonum” Весела Ножарова да сподели следните мисли:
Темата за специфичния живот на формите отдавна е централен за творчеството на художника. Тежките пластични обеми от чугун той потапя в прозрачна смола, в която те потъват в олекотена безтегловност. Играта със светлината и различни нюанси в цвета на материала допълнително лишават обемите от тяхната физическа тежест и материалност. Публиката е въведена в залата, за да съпреживее едно организирано по нов начин архитектурно пространство, в което стъклото, светлината и тежката скулптурна материя съжителстват по нереални гравитационни закони, едновременно близки и далечни за сетивата.
На моменти имаме усещането, че наблюдаваме някакви чудновати археологически находки, символизиращи интуитивната човешка креативност. Те са запечатани в пространството като артефакти на духа на времето, в което живеем, сякаш предназначени за вечността – подобно на праисторически Венери, съхранили в себе си културните кодове на праисторията. В този привкус на дълговечност някак парадоксално сме въвлечени и ние самите – или поне нашата въздушна аура – тъй като в стъкления „саркофаг” отчасти забелязваме собственото си отражение, мъждукащо сред „левитиращите” абстрактни форми. И това отражение отново ни напомня, че в произведенията пред очите ни е въплътена генетиката на актуалното настояще.
Любопитно, на места авторът рисува върху смолата и този жест създава известно живописно впечатление. При съзерцаване на работите от определена позиция и при подходяща светлина съществува визуалната алюзия, че обектите в другия край на залата наподобяват поставена в пространството живопис, холограмни образи или други не скулптурни предмети. И ако действително се отпуснем и се потопим в атмосферата на галерията, накрая си даваме сметка колко комплексно е било нашето преживяване. Прави особено приятно впечатление, когато общуваш с изкуство, лишено от самоцелни страсти. На фона на не редкия стремеж (не у нас, а по принцип) към безпредметна грандомания, празни крясъци и куха сетивна натрапчивост, чрез която множество автори се опитват да нахлуят в съзнанието на зрителя, скулптурата на Павлин Радевски изпъква със своето стройно, отлично синтезирано концептуално излъчване, което осезаемо е напоено с истинното присъствие на авторовия интелект и чувствителност.
Изложбата бе повод и за организирането на дискусия на тема новите тенденции в българската съвременна скулптура. В нея участие взеха изкуствоведите Кирил Василев, Весела Ножарова, Владия Михайлова, както и множество активни художници и скулптори, присъствали на събитието. От нея стана ясно, че творчеството на Павлин Радевски може да се разглежда и като пример за характера на развитието на нашата скулптура. Видимо, реалистичният епидермален образ все по-рядко вълнува авторите и те се насочват към различни трактовки на абстракцията. И, в контекста на темата за скулптурата в градското пространство, Кирил Василев отбеляза, че насоката на тези произведения е свързана с нежеланието на авторите работите им да бъдат приобщавани към установени конвенционални наративи – с присъствието си те по-скоро мълчаливо засвидетелстват, че са нещо друго, нещо различно, без да се самоназовават. Подобна теза несъмнено притежава и политическо измерение, акцентиращо върху необходимостта от алтернативи. Въпросната „затвореност”, „капсулираност”, тенденцията към „мълчалива изразност” у нашите най-нови скулптори бе разчетена от Весела Ножарова и като симптом за принципната изолация на авторите от динамиката на държавната художествена инфраструктура, където много малко от тях (ако изобщо има такива) успяват дори да си помислят за равноправно участие, било то в държавни конкурси за паметници, откупки от държавни музеи и галерии или друго. Става въпрос за една самоизолация, която се превръща във вид опозиция и същевременно възможност за осмисляне на творческите тенденции в страната.
Надявам се проведеният разговор да е един от много предстоящи, не само на тема скулптура, но и за всички други форми на художествена дейност. На подобни събирания, при добра дискусия, доста точно се обговарят конкретни проблеми и възможни решения, потенциални траектории на смислено развитие. Чрез зачестяването на тези срещи общото съзнание за въпросните проблеми и решения узрява – и, съвсем реалистично, рано или късно, поне част от заинтересованите ще предприемат необходимите действия и ще проявят необходимото постоянство, за да може застиналите ретроградни образци, диктуващи културния живот у нас, да бъдат надживени и на тяхно място да просъществува един нов мисловно-поведенчески модел.
Павлин Радевски, самостоятелна изложба, галерия Credo Bonum, София, 30 юни – 24 юли 2016.
Източник на фотографиите: галерия Credo Bonum
