Раз/очарова ли изкуството? – среща със Севда Семер

Artnewscafe bulletin започва поредица от срещи с млади художници. Те са част от едно ново поколение, което навлиза смело на българската арт сцена, но същевременно е и част от света – със своето мислене, присъствие, изяви. Ще ви ги представим чрез тяхната работа,  вдъхновение и споделени в разговор разсъждения. Първата ни среща е със Севда Семер.

Севда Семер (р. 1990, София) е подчертано артистична натура, като талантът ú се поделя между писане, създаване на илюстрации, картини и фотографии. Автор е на ревюта за книги и статии, както и на лични визуални дневници, зинове* и късометражни филми. В началото на 2017 г. беше представена в изложбата Арт старт: Художници, които да следим през 2017. Година преди това заминава за Лондон, където работи като стажант за ризографското студио Hato Press, но се завръща отново в България, защото именно тук вижда своето място като артист и изследовател на света около нас, който постоянно отправя творчески предизвикателства.

През годините участва и в различни арт резиденции, общи и самостоятелни изложби, като  самостоятелната изложба Един идеален ден, галерия +359, София и обща изложба Art Book Fair, Ванкувър, Канада. Пише за издания в България и чужбина, сред които са Програмата и в. Капитал.

Произведенията на Севда Семер са многопластови. Тя развива и натрупва своите наблюдения, “продължавайки процеса на мислене” във времето, например чрез книги-дневници, които в продължение на няколко години са неин проект. Всеки път в тях е вложена различна тематика, като подходът винаги е съсредоточен върху внимание към детайла.

Чрез творчеството си Севда Семер отправя предизвикателство на първо място към себе си. Тя полага усилия ежедневно, засягайки понякога чрез процеса на рисуване места от съзнанието (си), които може би не искат да бъдат докосвани. Подходът ú напомня дисекция, защото тя дълбае навътре, разглабяйки живота на съставните му части – език, произход, познание…

Линиите, палитрите и движението на четката ú са колкото спонтанни и емоционално наситени, толкова и премислени.

Севда Семер се движи на границата на чувството и мисълта, линията и цвета, като винаги се отнася задълбочено, следвайки собствена логика и динамика.

За да ви представим образа на Севда по-живо ú зададохме няколко въпроса:

Как протича за теб творческият процес?

Спонтанно. Всъщност в разговор наскоро – понеже много от тези открития могат да дойдат само в разговор – си дадох сметка, че причината да рисувам е, че съм рационална и подредена, или изисквам от себе си да съм. За мен рисуването е опит да се докосна до емоциите, вид баланс. Даже съм забелязала, че хората, които ме познават добре, често не разбират как мога да създавам точно такива картини. (Наскоро ми казаха, с любов, но все пак с обвинение: „Не се учудвам, че ти не разбираш поезията…“)

Понякога се появява някоя идея. След това мисля за нея дълго време – година, две, може би четири или пет. Когато започна да рисувам, мисленето приключва, започва някакъв друг етап. Има и друг тип рисуване – когато няма точно идея, няма мисъл, има просто нещо, което трябва да документирам върху листа, някакво бегло усещане.

Севда Семер, Картини, част от пърформанса на Войн де Войн Domus Aurea, Aether, 2017

От известно време работиш по един проект, посветен на ежедневно полагане на усилия в някаква посока. Защо избра този подход?

Това започна през 2015 г., когато исках да направя проект, обвързан с текст и фокусиран върху ученето – всекидевна типография. Исках да видя какво и колко мога да науча за една година. В крайна сметка, през 2016 г. ми беше много приятно да го прекратя, заради разфокусираността на усилието, което полагах.

Посоката на визуалните дневници беше различна. Те целяха да покажат как би изглеждала една година под формата на книга, но с образ, не текст. Иначе дневниците са важни за мен и започнах да ги пиша, когато изобщо се научих как да пиша – за други проекти дори съм вадила страници от тях и съм ги пращала без редакция. При мен всичко е опит за документиране и изваждане на фрагменти от ежедневието.

От друга страна, имам чувството, че има разлика между усилието, което аз полагам в създаването на тези дневници, и това как хората ги възприемат. Всички смятат, че са много интимни, а на мен не ми се струва така – тоест не разкривам с тях тайни, а по-скоро провокирам емоция в мен самата. Все пак имам чувството, че са достатъчно затворени, за да не бъдат прозрачни, моментално ясни.

Смяташ ли, че процесът с формирането на тези дневници е такъв на надграждане или по-скоро отразява конкретното ти състояние от даден ден, сам за себе си?

Винаги ми е било трудно да приема, че е възможно да имаме много различни части в противоречие една с друга. Че не сме съвършено цяло, което е самостоятелен смисъл, а сме съставени от много малки части, които се бият една с друга. Може би заради това исках да направя толкова голям проект (необходим е един час само за да се разгледа), с много малки ежедневни части. Има надграждане, да, надграждане на различните периоди, които функционират сами за себе си, с различна логика. Към средата на проекта, например, много исках да го прекратя и дори да спра да рисувам изобщо, беше ми трудно заради това натрупване на усилие.

Осъзнах, че дневниците изискват прекалено много от мен, а именно една ежедневна ретроспекция, която в един момент ми беше сложно да осъществя… исках спонтанност.

След това имаше период,  в който отново я намерих и ми беше доста лесно.

Чак накрая се замислих, че проектът може да има ценност и извън личните ми търсения, че може да бъде видян от някой друг.

Севда Семер, „Книги от фрагменти от неуспешни картини“, 2016 и 2018

Постигнала си характерен и отличителен художествен стил. Къде откриваш своето място в света на съвременното изкуство?

За мен в момента е много важно да работя точно тук (в България). Преди наистина исках да замина. Когато отидох в Лондон, много започнах да мисля за идентичност, език, за малките неща, които ме съставят, и затова за мен стана важно да се върна. Включително искам да осъществя документален проект за семейството си, затова трябваше да започна тук разговори с неговите членове, да наблюдавам…

Опитвам се да съм откровена и да не подреждам моите неща спрямо контекста на останалото изкуство – има други хора, които трябва да се занимават с такъв тип мислене. Искам да съм по-естествена, да не мисля как, какво, защо правя – поне в момента на създаване. Това е моята посока.

Севда Семер, „Картината да бъде използвана за онези моменти, в които всичко върви добре“, акрил, 2017

Откъде черпиш вдъхновение за проектите си?

Има много художници, които имат смисъл за мен и мога да ги гледам безкрайно, но не съм тотално убедена, че разбирам идеята за вдъхновение. Спомням си само два случая, в които наситина е трябвало да рисувам, за да не избухна. Обикновено за мен рисуването е ежедневно полагане на усилие, почти по задължение. Когато наближиш по-трудна тема, разбира се, съществува естествена защита, нежелание да навлизаш в нея. Хората често мислят, че художниците просто сядат и рисуват, екзалтирани, а после се изправят пред готово произведение. Това за мен не е така.

Аз много ходя навън, гледам растения, които ежедневно се променят, наблюдавам тяхната трансформация. Опитвам се да чета доста, посещавам изложби. Всичко това ми влияе по някакъв начин. Целият процес в крайна сметка за мен е като някакъв ритуал. Всъщност най-оптималният вариант за мен е денят да протече именно като затворен ритуал.

Севда Семер, Визуални дневници, 2017

Какво развитие би искала да се случи в съвременното изкуство в България?

Миналото лято имах възможност отново да посетя музея Уфици. Там имаше специален текст за „Раждането на Венера”, упътвания къде е разположена и т.н.  В текста пишеше също: „Ние сме виждали този образ толкова често, че трябва да сте подготвени – срещата с него наживо може да ви разочарова.” Това ми направи силно впечатление. Картината, естествено, не ме разочарова. Тя не е там, за да ме очарова. Не е там и за да се бори със себе си или с моята идея за нея. Така че се надявам, че развитието на съвременното изкуство тук и където и да е единствено няма да се опитва да ме очарова – или да се старае да не ме разочарова. Действието е друго.

Въпросите зададе Бояна Джикова

* Зин – некомерсиално, често ръчно направено списание или онлайн публикация, посветена на специализирана или необичайна тема. То е малотиражно и може да бъде периодично  или не.

Заглавно изображение: Севда Семер, Визуални дневници, 2017

Публикувано в Интервю с етикети , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *