Ако можехме с пръсти да опипаме отвътре човека? Сега си представете, че тези пръсти се удължават като мастило и стигат чак до костния мозък. Такова усещане за достигане до дълбините на съзнание добиваме в изложбата „Hoc est enim corpus meum / На дъното на сатурновата дупка” на Радослав Мъглов с куратор Йово Панчев в галерия „Райко Алексиев” до 6 януари 2018.
Изложбата, разположена в двете помещения на залата, можем да разгледаме, по думите на автора, през хранителния път на ордьовър и основно ястие. Така разгледана, идеята за телесността, тялото и плътта излиза неминуемо на преден план, заедно с тяхната преходност.
В „ордьовъра” намираме Човекът и неговото Тяло. Човешката фигура е разгледана фрагментарно, под формата на скулптура и следа-отпечатък. Издържана в естетиката на бялото, тя ни подготвя за последващата фаза на изложбата.
Преминаваме през прохода към инсталацията, заобикаляйки голям черен балон, функцията на който е да създаде усещането за една „трудна за преглъщане” хапка.
Поели по този път, стигаме до основната част „на дъното на сатурновата дупка”, а именно инсталацията в голямата зала на галерията.
Тънките силуети на стадните фигури, „съдържащи” единствено и само обекти черни балони, ни представят едно (може би колективно) съзнание, все пак изключително фрагментарно и абсолютно лишено от идеята за заедност.
Фигурата на черния балон (винаги взаимодействащ с други обекти) внася, от една страна, усещане за въздушност и липса на съзнание у обектите, а, от друга, внедрява напрежение от едно своеобразно „спукване”, не само на физическия обект и смисъла, с който той е натоварен, а и на цялата реалност, изградена от Радослав. Постоянната заплаха от това събитие създава усещането за една грничност на пространството, в която сюжетната линия е на ръба на кулминацията и края. Много невротична и внушаваща хаос и неспиращ поток на мисълта, нестабилна и подлежаща на внезапно рухване реалност, тя е едновременно с това крайно статична в своята непроменливост, отчаяние и тишина (толкова дълбока, че всмуква всички звуци). (Защото изкуството е тълкуваемо и развиващо се в своето съществуване, а не след него. В този смисъл творбата на Радослав Мъглов е на границата, но никога не би могла да я премине).
Радослав Мъглов, Delayed choice I
Представен е индивидът и колективът, предимно през неговата форма на упадъчност и разруха (и тук разрухата е дори на едно телесно ниво) в неговата нетрайност. Междувременно обектите на изложбата са до такава степен смислово и символично натоварени, че сякаш телата им – домове не могат да го понесат и страдат.
Различните форми и проявления (скулптура, фотография и картина), както и различните пластически подходи към репрезенация на тяло наслояват гледни точки към него и поставят въпроса за неконвенционалния авторски прочит на идеята за „изложбата като акт на желание за споделяне, изразяване, лишено от претенции контстанти, правила и посоки, акт в посока на разграждане на Аз-а, разминаване на границата между лично и „личност”.
Радослав Мъглов, Lost belongings II
Въпроси към Радослав Мъглов
– Ако изложбата е ориентирана около границата между индивида и групата, можем ли да мислим индивида в нея като донякъде жертва на колективното/ погълнат от него?
– Те присъстват чисто като индивид и група. Има няколко елемента в едно пространство, в група.
Мислени като социални понятия, не съм си поставил за цел да положа разграничения между индивид и група.
Инсталацията аз мисля не като нещо конкретно, не искам да задавам конкретни стойности, параметри или категорични изявления, защото не вярвам в черно-бялото, всичко има нюанс и стойност.
Всички инструменти, с които съм подходил към изграждането на тази инсталация, като нивата на които могат да бъдат разложени обектите (арматура, балони, парцали), са с някаква приблизителна стойност и аз се опитвам да задам функция, от която променливите, в зависимост от интерпретацията, съставят различна графика, но винаги сходна. Опитвам се на по-фундаментално ниво да задам тези изходни позиции, без да се опитвам да ги маркирам конкретно и точно.
Радослав Мъглов, Unveiled
– Каква беше изначалната ти идея относно глутницата?
– Основната ми цел да събера много обекти е да се опитам да създам ситуация, в която те, бидейки в едно пространство, бъдейки „група” са самостоятелни, самотни.
Дори ако се вгледа човек, всичките (без едно) са без глави, исках да елиминирам всякакъв рационален елемент. Общо взето, по рационален начин се опитвам с иранционални похвати да направя някаква инсталация.
– Искал си да ги лишиш от идеята за съзнание?
– Да, може би някакъв инстинкт би могъл да се долови в тях.
– Ако подходим малко по-юнгиански, можем ли да говорим за колективно несъзнато, което обединява глутницата, предвид, че те нямат свое собстветно?
– За колективно несъзнавано можем да говорим само по-скоро индиректно, тъй като това все пак е само една теория, там няма точни измервания, колкото и доказателства да има в психологията. Концептуално не е търсено по този начин, по-скоро това е един вид игра на елементите, от които е съставена инсталацията с пространството. Опитвам се да ги поставя в такава комуникация, че винаги да има някаква неяснота. Това е търсен ефект. Много мислих точно колко да бъдат тези елементи и как точно да ги композирам, какво пространство ангажира всеки от тези обекти (въпреки че те са до голяма степен хаотично разположени, няма очевидна логика в подредбата им), за да се чувстват дискомфортно/ самотни или самостоятелни, имайки предвид, че те са така лишени от съзнание/глави, не комуникацията между тях самите.
– Обаче са понасящи, пасивни, не се усеща някакво действие или целенасочено движение.
– Да, така е, те все пак наистина са лишени от глави. Освен, подобно на кокошка с отрязана глава, да се затичат и ударят в стената…
– При теб сякаш тялото е разгледано през неговата деградация, дори на физическо ниво. То е много фрагментирано и никога разгледано в цялост. Каква е идеята зад това?
– Наистина тялото е фрагментирано. Думите, използвани в заглавието, са заемка от Библията, които казват, че чисто формално тялото се превръща в храна. На мен това ми се стори доста подходящо като заглавие.
Аз лично почерпих заглавието (Hoc est enim corpus meum ) от книгата „Корпус” на Жан Люк Нанси, в която се говори за тялото. До голяма степен тялото разглеждам като ресурс, без да влагам много емоция в това дефрагментиране, декомпозиране и разлагане. Харесва ми да го разглеждам като ресурс, като нещо, което до голяма степен може да бъде лишено от, не знам дали мога да използвам „думата нагон“ , ако изхождаме от Фройд. Еструдо и либидо, това са основните движещи сили.
Мислех за преоценяването на стойността на тялото. Исках да съвместя идеята за изложбата с причастието в църквата. Реших, че това е достатъчно анонимно заглавие. Преди да се спра на него, бях свикнал да разглеждам изложбата като някакъв вид храна. Чисто формално разделих нещата на предястие (постно ястие, с блед вкус и миризма на здравословен протеин в двете ниши), а пространството с инсталацията си представям като тежко ястие с много месо, миризма на кръв и послевкус на начално разваляне, без подправки, почти сурово.
Това до голяма степен отговаря на въпроса защо тялото го няма в цялост.
– Може би не можем да говорим за тяло, а за плът?
– По-скоро не правя голяма разлика между тяло и плът в подхода си. Махам аурата от тялото.
– Мистифицирането.
– Да, именно, демистифицираме го.
– Каква е ролята на обектите (имам предвид черните балони) и тяхната символика?
– Специално балоните имат малко различна функция. Общото между тях е, че това са просто балони, а не нещо друго (балон, който е възприеман като нещо друго). Това е до голяма степен и отношението ми към самите обекти. Те са мимолетни обекти, които могат всеки момент да бъдат спукани.
Идеята на големия балон (той се случи в последния момент, всъщност) беше да бъде тапата, която засяда на гърлото при преглъщане. Опитах се да създам директен дискомфорт при разминаването с него, някакъв вид подтоговка. Чисто формално исках да пренеса мащаба в малките обекти, за да ангажирам по подобен начин цялото пространство. Чрез това зрителят, заедно с обектите, индиректно да се превърне в част от цялото нещо.
– Физически преживявяш това, което изложбата символично трябва да означава.
– Именно, това е по-важно, не толкова обосновката, която е чисто формална. Исках да случа този дискомфорт на преминаване, покрай този обем, чрез всичките недостатъци, които това може да има. Въпреки това, той стана твърде атрактивен спрямо останалите обекти.
– Все пак, изложбата чрез цялостното впечатление, което създава, би могла да провокира своеобразен катарзис у зрителя.
– Никога не съм искал тя да бъде окачествена като нещо брутално и буквалистично и най-вече исках да се вижда отношението ми към тези обекти, не толкова да се опитвам да шокирам или фрапирам. Точно затова се опитах да съм максимално лаконичен, но мисля че това е границата, в която работата става ясна и в същото време не е прекалено обстоятелствена.
Автор: Бояна Джикова
