Пърформансът като философия: „Вътрешна сцена” – лекция на Снежанка Михайлова

Тази година серията от лекции, част от цикъла „Въведение в съвременното изкуство” (София 2017), организирани от фондация „Отворени изкуства”, протече под надслов „100 години  изкуство на действието”. В началото беше представена темата „Вътрешна сцена. Бележки за връзката между пърформанс и книга”. Лекторът Снежанка Михайлова, философ и пърформанс артист, чието хибридно творчество съчетава едновременно идеите за пърформанс, театър, слово и книга, постави акцент върху философията като отправна точка.

Ако обикновено мислим словото като средство за предаване на информация във физическия ни свят, то лекцията на Снежанка Михайлова започна с пример за използването му за преминаване към метафизичното.  “Първите „книги” намираме в древни гробове и в златни листчета, поставени под езика на починалия”. В този смисъл „езикът играе ролята на проводник/превеждащ познанието, на свидетелство за преживяното.”.

И така, поставяйки фокуса върху достигането до трансцедентални нива, Снежанка очерта границите и целите на един пърфоманс, обвързвайки го с книгата и пряко свързвайки го с философията. Според нея, „ако разгледаме последната като събитие, то е разтърсващо такова” и именно пърформансът трябва да е своеобразна философия – събитие, което променя представите на публиката, осъществявайки едно духовно израстване, в което индивидът става свидетел на собствената си другост от преди. “Живият организъм се обновява чрез езика като средство за трансформация на представите и така динамиката на мисълта е жива”.  В този смисъл пъформансът е вид акт, в който, от една страна, артистът е външно активен, а публиката вътрешно, чрез опознавателните процеси, които се задвижват в нея. Така се задейства един процес на взаимност, в който и двете страни участват.  Неминуемо тук възникват въпросите за паметта и свидетелството за промяната и може ли това свидетелство да бъде споделено.

Ето как стигаме до книгата като средство за осъществяване на взаимност и продължаването й във времето. Снежанка Михайлова ни представи книгата  като нефизическо пространство, като „чиста потенциалност за процеса на мислене”, своеобразно продължаване на философската практика, което обаче в случая е средство за приобщаване на публиката към случилото се. Говорим за „книги-сцени, в които писането е разпознаване на вече съществуващото”.  Публиката, чрез отношението към съдържанието, пренася събитието извън границите на (мета)физически случилото се. Всичко това се случва с уговорката, че пърформансът няма физически граници, че „той е по-скоро едно движение от видимото към невидимото”.

Така отново допираме до философията като най-чиста форма на мисленето и трансформацията на духа. За Снежанка „изборът на любов към философията е вид любов към познанието на света” и в този смисъл към самия свят. По пътя на обновляващото духовно израстване, обаче, се сблъскваме с полемиката за духовната образованост и тази за паметта. Тук лекторката представи нова за аудиторията гледна точка, а именно тази за познавателните хоризонти на вярата. Всъщност, ако приемем теорията, че философията е събитие с потенциален катарзисен характер, то неговият еквивалент в православната традиция би бил покаянието.  „Там именно то е мислено като разтърсваща промяна, обръщането на човека към Бог”. Трансцедентиращо, то е своеобразна победа на живота над смъртта, на създаването на обновено тяло чрез съзерцанието на покаянието на духа.

Не на последно място, ако сме свикнали да мислим критичния потенциал на човека предимно като форма на разобличаване,  то за Снежанка Михайлова една форма на критика през покаянието би била предпоставка за раждането на Новия човек.

Theatre of Thought, публикувана от Издателска къща „Критика и хуманизъм“, София 2011. Снимка: Jeff Weber

Въпроси към Снежанка Михайлова

Предвид сливането на формите на социално изследване и изразяване с изкуството, ние все повече бягаме от чистата му форма. Kакви са импликациите на едно такова сливане – от една страна за публиката, от друга за артиста, а не на последно място и на продукта (в случая на пърформанса)? 

Лично аз се разграничавам от “чистата” форма. Всяка дейност на човек е вид намеса. Въпросът е върху какво тази намеса се упражнява и по какъв начин се задават нейните параметри. И тук са големите различия. Има разлика между сливане и движение. Сливането изтрива траекторите, движението чертае връзки, прави осезаемо отношението. Това, което се опитах да засегна в лекцията, е едно друго, не-сценично отношение към пърформанса. Ориентирах вниманието към вътрешно-сценичното отношение към пърформанса, като посочих колко важно е да гледаме на пърформанса като практика на мислене и изследване. Това изследване не е социологическо. Аз говорих по-скоро за едно вглеждане във вътрешния свят и неговата връзка с външния. Разграничих се и от пърформанса като продукт, говорих по-скоро за процесите и етиката на тези процеси и за публиката не като публичност, а като практика на публикуване или изграждане на отношение и приобщаване към съдържанията.

Казахте, че в пърформанса няма „зрители“. Публиката, свидетел на събитието, променя възприятията си в процеса на действие и по този начин се трансформира, тоест това е един взаимен процес на заедност. В този контекст, какви са фигурите на власт и може ли да се говори за такива в един пърформанс?

Казах, че пърформансът, разбиран като по-разширена практика, не е обектно-субектно или субектно-субектно, или субектно-обектно ориентаран. Говорих за практики, не толкова за субекти и събития. Изобщо се опитах да извадя пърформансa от събитийността, като на събитието противопоставих философското събитие, а именно изменението на представата. И свидетелството е свидетелство спрямо изменението на представата, то става не по пътя на действието, а по-скоро като съзерцание или изслушване. Аз не критикувам просто обектно-субектните отношения, аз говоря за една друга онтология на пърформанса, където засвидетелстваме преобръщането на перспективата от външното към вътрешното и, естествено, без да мислим непременно тези категори като полярни. За мен тяхната полярност е само оперативна, тя не е действителна. Въпросът е в изместването и проследяването, интегрирането на това изместване. Аз дълго време говорих за сцената като акустична реалност, като резонантност, като процес на мислене. В това заедността е някак си изначално заложена, ние не сме заедно, защото да сме заедно е по-добре, отколкото да сме сами в това. Въпросът е, че това, което се изследва, не е нещо абстрактно, а самият човек. И мисленето не е нещо, което може да бъде свеждано до рационален принцип, отъждествяван с езика. Навлизаме в една по-тънка материя и трябва да сме съзнателни, че правим това, да поискаме да се занимаваме именно с тези по-трудно уловими и определими зони на човешката природа. А човекът някак си днес се свежда, или иска да сведе себе си, до това, което от себе си може да направи външно и да овладее по външен начин. Властта е именно този принцип на контрол върху създаването на представа. И аз открито критикувам това, формите на опредметяване на човека в технологията, този вид епистемно и естетическо опредметяване на процесите като памет, като преживяване. Опитвам се да насоча вниманието вурху това колко е важно да сме това, което знаем, и да го знаем не само рационално, но и познанието ни да е интегрирано емоционално.

По ваши думи, залогът на изкуството не е личността на артиста/ философа. Какви тогава биха били техниките и стратегиите на Аз-а в пърформанса?

Думите ми бяха, че залогът не бива да е артистът или философът, неговата индивидуалност. Едно от големите понятийни ограбвания в изкуството е отъждестяването на понятия като индивид и личност. Това са две много различни понятия. Днес голяма част от вниманието е насочено към индивида, персоната, а често и към гения. Това е икономика на лица, зад които не стои нищо. Симон Вейл в книгата си „ Личност и святост” пише “твоята личност е свята”. Личност е изначален образ, изначално заложен у всеки един човек. Ето защо е възможно да обичаш ближния повече от себе си. „Любовта – казва Вейл – не е утеха, а светлина”. А човешката душа има нужда от доброволно покорство, в това се изразява и свободата, и в това на какво човек решава да се покори и на кого да служи. Човек, решил да се подчини на себе си, естествено, изисква това и от другите. Той, някак си естествено, започва да зависи от мнението на другите. И така това, което му се струва израз на свободната му воля, е израз на едно битие в заблуда. Индивидът, така построен, е заблуда, а и няма свободна воля без дух. Въпросът е с какъв дух правиш това, което правиш. Човек може да избира, но не между един продукт или друг, а с какво или с кого да свърже волята си. Въпросът за избора обаче е по-деликатен. Защото как можеш да избереш, в момента, в който дори не виждаш ясно в каква ситуация се намираш? Човек често е помрачен от гордост, от униние (живеем в много и различни форми на отчуждение), той вижда нещата около себе си изкривени. За това едно изкуство, което свързва себе си с индивида, то непременно свързва себе си с една невъзможна и нежелана правилна преценка на обстоятелствата. Вижте какво се случи в последните години с технологиите и индивидите, как това светкавично бързо се отрази на реалния свят, в който живеем, и прогресивното засилване на национализмите и на диктатурите в света, както и това, че хората се събуждат и не проумяват на какво стават свидетели. Това е обществото на индивидите, в които правилната преценка е заменена с успеха и изобщо цялото внимание е към успеха, към консенсуса и одобрението на другите. Скандалното търси същото – известност, независимо от съдържанието. Философът и артистът са обикновенно хора, които избират един друг път, един духовен път, но се оплитат или биват оплетени в мрежата на индивида. Днес пред културата и религията стоят много предизвикателства и да съхраняваме паметта за това какво е да си човек и какво е да си личност е много основна задача. Защото светкавично тънем в някаква забрава на основното, която ни лишава от най-важния от изборите, а именно този да се обърнем към вътрешноста си, колкото и болезнена да е тя, колкото и бездните и тайните у всеки един от нас да са страшни, или да продължим бягството от себе си под всякакви форми.

Acoustic Thought, публикувана от IICD, Amsterdam, 2015

Защо и дали съвместяването на книга и пърформанс създава възможност за продукта на хепънинга да бъде продължен във, оцеляващ, преодоляващ времето? Говорихте за приобщаване на публиката чрез книгата. Правилно ли съм разбрала, че това е свързано с продължаване на процеса на мислене?

Истoрически разбирането за пърформанс гравитира около събитието. А това, което се опитах да покажа в лекцията, че самото събитие от външното може да бъде разбирано като вътрешно, като определен вид разпознаване на определени вътрешни процеси. Говорих за книгата като книга-сцена, като място, където тези процеси могат да бъдат осезаеми, споделими. Определянето на пърформанса спрямо времето като траещо изкуство версус предмета вече не е съвсем актуално, защото самото събитие се е превърнало в знак. Опитвам се да насоча вниманието към една констатация, която ни позволява по-голямо разгръщане на разбирането и прочитането на практиките. И по този начин говорих за пърформанса като епистемологична стратегия, като начин конкретно да гледаме на познавателните процеси и да мислим за познанието като познание в тяло. От друга страна, говорих за публикуването като създаване на общност и приобщаване към съдържанието. Да, много правилно сте разбрали, че това е свързано с едно умножаване на радостта, защото мисленето винаги е мислене заедно, разпознаване. Нашите мисли ни свързват, независимо дали това се случва в присъствие или не. Затова превръщането на присъствието в централно за пърформанса е една лъжа. Винаги в пърформанса, който е основан на присъствието, икономиката (а ние не можем да говорим за жанра, без да включим и този аспект, защото в самия жанр има нещо критично, винаги будно и политическо), когато се оценява присъствието, то винаги се оценява като знак на това присъствие. Затова и започнаха да колекционират пърформанси, а и самите артисти да предлагат “документацията” като вариант или да правят маратони и фестивали, защото ние сме изцяло в полето на знака на това присъствие. Но объркване или напълно прагматично решение, след което се налага като онтологично условие за жанра. А самият жанр ни кани да бъдем много по-смели към прагматиката му. И ето тук е критиката ми. За мен пърформансът е един процес на трансформация на представите чрез телата, мислите, чувствата, отношенията, чрез цялостния човек, а това е именно понятието ми – връзката на пърформанса с мисълта. Това е един безкраен процес, не може да го обръщаме и затваряме в знака. Една друга разлика е именно тази на смисъла и съдържанието. Как се работи в една будност спрямо съдържанието, как се обновява връзката, как тя остава жива? Живата връзка трябва да е основното понятие в пърформанса, но това не се изчерпва нито със събитието, нито с присъствието. Формите трябва да извират от тази жива връзка, а не обратно – формите да се опитват да я затворят в знака. Затова съзнанието, че всеки един от нас продължава нещо, е добра метафора да мислим времето, но за да стигнем до там трябва да се е случило обръщането на понятията, трябва да сме изживели онази вътрешна переспектива и някак си хоризонтите да произтичат от едно такова вътрешно движение.

Доста често използвахте думата „практика“ в смисъла на „пърформанс“, сякаш това събитие за вас има духовен, почти религиозен характер. Може ли да се каже, че това би могло да бъде един от основните способи за духовно израстване в контекста на модерното ни общество?

Това, за което говоря, произтича само от практиката. А практиката е свързана и с определена традиция. Пояснението на понятието за традиция е важно. Не съм се придържала към традицията на пърформанса, въпреки че съм го практикувала. Какво означава това? Именно, че този жанр за мен е определен вид епистемология, начин на познаване. Какво познаваме и как познаваме, на това се изгражда и практиката. Но това впоследствие се измести. Позволих си да разгърна тези въпроси от една различна перспектива, а именно тази на вярата. Въпросът, който днес поставям, е доколко това мислене в тяло, което разширява своите граници и от външно явление се превръща в един процес на осъзнаване, доколко това разбиране на граничност на формите помни? Какво трябва да помни или кой трябва да помни и доколко събитието, на което ставаме свидетели не е нито една практика на овладяване на определен вид дискурс, нито форма на сценичност, пърформативност на тези идеи, а по скоро доколко паметта може да бъде разглеждана като живо свидетелство? Въпросите за духовното израстване днес са въпроси за паметта, но паметта трябва да бъде разглеждана като живо свидетелство. И, отново, живо свидетелство на какво? Или на кого?

Все пак, доколко теориите пречат на артистизма? В случая имам предвид едно своеобразно „преяждане“ с текстове и свръх наслагване на информация, която би лишила от спонтанност.

Теория и спонтанност не са взаимноизключващи се понятия. Някой хора боравят по-лесно с ръцете си, други с мислите си. Това само по себе си не е проблем. Процесът на навлизането на академичния дискурс в изкуството е на път да се изчерпи. Това е процес от 80-те години насам и той вече изгубва влиянието си. Много малко са всъщност теоретично образованите хора в изкуството и те винаги са ценни. Това не е проблем тогава, когато изкуството не се редуцира. Но пък и никой не се опитва да направи това. В нашата сцена няма достатъчно текстове, има по-скоро обратния проблем, нещата не се отразяват със сериозен и задълбочен анализ и живеем по-скоро в недостиг на добри теоретични текстове, създадени в местна среда. Завръщането към писането и четенето ни връща към една по-задълбочена връзка с езика, която се изгубва в наситеността на технологичното ни боравене с информация. Връщането към четенето е важно днес, то е път към емоционалния свят, не само към това какво правим с разума си, но и как този разум е свързан и с познаването на чувствата ни.

Снежанка Михайлова е родена в София, завършва Философия на езика и херменевтиката във Флорентинския университет в Италия, DasArts в Амстердам и специализира в Jan van Eyck Accademie в Маастрихт. Творчеството ѝ се намира на пресечната точка на философия и пърформанс, мисленето и театъра. През 2011 излиза нейната първа книга Theatre of Thought (Театър на мисълта), издадена от „Критика и Хуманизъм“ в София. Книгата е представяна като серия от пърформанси на различни форуми в Холандия, Франция, Италия, Швейцария и Финландия. През 2012 г. тя публикува книгата Practical Training in Thinking (Практическо обучение по мислене) и провежда семинар в диалог със словенския философ Младен Долар в рамките на изложбата Beyond Imagination в Stedelijk Museum, Амстердам. През 2013 започва изследване върху ролята на гласа в апокрифната раннохристиянска литература в рамките на двугодишен проект Вътрешна сцена, подкрепен и представен от If I Can’t Dance I Don’t Want to Be part of Your Revolution. През 2015 публикува Acoustic Thought (Акустична мисъл) и представя пърформанс A Song със шведската композиторка Лиза Холмквист. Година по-късно взема участие в Hotel Theory, Redcat Gallery в Лос Анджелис. През годините преподава в University of Lausanne (Швейцария), Dutch Art Institute (Холандия), Royal Academy of Art (Холандия), понастоящем преподава в Master of Voice, експериментална двугодишна програма в Sandberg Institute (Холандия).

Автор: Бояна Джикова

Заглавно изображение: Practical Training in Thinking, публикувана от The Last Books, 2012, Amsterdam. Снимка: Jeff Weber

Публикувано в Рефлексии с етикети , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.