(Ре)акция на пърформанса: лекция „В действие“ на Албена Михалова – Бенджи

На 25 ноември 2017 Албена Михайлова – Бенджи (един от най-ранните пърформанс артисти у нас) представи лекцията „В действие” като част от платформата Въведение в съвременното изкуство – София 2017 на фондация „Отворени изкуства”. Тази година есенната серия от лекции беше организирана под темата „100 години изкуство на действието”.

По време на лекцията Албена Михайлова разказа „от личен опит”  за артистичния път, който е извървяла в периода 1984-1994 г. Във времена на активна трансформация на обществото, идеалите и разбиранията за понятията „държава” и „свобода”, тя поема курс за развитие към един непознат дотогава вид изкуство – това на пърформанса. Този курс обаче не може, а и не трябва да избяга от духа на времето – той е всъщност неговата природа, защото пърформансът активно се „вплита и разплита” с трептенето на случващото се тогава.

„В действие“, лекция на Албена Михайлова – Бенджи, Въведение в съвременното изкуство, 2017

„Инспирация, интуиция, извори” Албена черпи от историята на чешки дисиденти. Всъщност, живяла в Прага, голяма част от творчеството й е, ако не пряко свързано, то поне вдъхновено от престоя й там и може би основна причина за политическия характер на нейните пърформанси. „Изгаряне на документи”, например, представлява колекция от наказателни постановления, проявления на форми на държавна репресия, които са трансформирани в костюм и после публично изгорени. Произведението е вдъхновено от честването на 20-годишнината от самозапалването на Ян Палах в Прага. В същото време то е препратка към „репресиите на Комунистическото правителство, свързани с възродителния процес в България” и трябва да се възприема като своеобразен труп-отломка на едно несправедливо време.

Характерна за началото на този артистичен път е абсолютната липса на публичност. Ранните пърформанси от 1985 г., като „Езеро и лента” (обвиване на езеро с хартиена лента, успоредно на разсъбличането на голо тяло – „колкото езерото се обвиваше, тялото се освобождаваше”), са осъществени пред (почти) никаква публика. „Зад стената” (1990) преминава през „изпадане в транс, жертвоприношение, скъсване с един Аз и пораждане на втори”, отново зад затворени врати.

Албена Михайлова (съ-участник Веско Велев), „Езеро и лента“, ландарт-пърформанс на язовир между Сопот и Карлово, април 1985

Развитие в тази насока забелязваме едва през 1988 г., когато Албена осъществява първия си пърформанс в обществено пространство. „В очакване на НЛО” се реализира в градски парк и разглежда идеята за пасивното гражданско поведение, понасящо  промените като външно случващо се събитие. Това, което художничката подчерта по време на лекцията, е готовността, с която странични наблюдатели са се включили в организацията и осъществяването на пърформанса.  Започват да се поставят основите за активно гражданско участие в такъв тип изкуство и диалог.

Все пак пърформативната акция не се ограничава само до политически каузи. Понякога биват засегнати религиозни, абстрактни или много лични теми. В „Ходилата на Бога” (1990) например, Албена провокира с идеята за (мета)физическата рана, пряко обвързвайки я с тази за прошката. В един  от най-личните си проекти „Писна ми” (всъщност изигран под формата на фотопърформанс) артистката превръща „женското тяло в табло за откровение – бременно и незащитено”. Този проект е логически свързан с „Безименно” (1990), който разглежда „темата за дуализма, връзката между нещата и тяхното разпадане”.

Албена Михайлова, „Изгаряне на документи“, пърформанс пред залата на дружеството на Пловдивдивските художници, по време на откриването на годишната младежка изложба, април 1989

„Отричане на обекта”, от своя страна, играе с джендър конструктите чрез символично отнемане на предмети от мъжете-участници, освобождавайки ги от тяхното значение. Своеобразен акт, който може да бъде тълкуван като „връщане към детството или преминаване към смъртта”.

Интересна е трансформацията на приказката и митологията в пърформанс . Народното творчество, тази извънвремева еманация на колективно несъзнатото, Албена Михайлова превръща в целенасочен, осмислен и подлежащ на осмисляне артистичен акт. Тя ни разказа за две такива акции. „Златното момиче” (1985 г.) символизира „непредвидимата ситуация в края на 80-те години и рефлектира вътрешните страхове от непознатото”. Менящите се цветове на реката пък са препратка към зараждащата се партийна принадлежност.

Албена Михайлова (съ-участници Асен Ботев и Диана Попова), „Очертаване“, серия групови пърформанси, октомври 1989

В друг пърформанс, „Очертаване”, един  от участниците (Асен Ботев) е „очертан” на земята, разположил се върху вестници с политическо съдържание, директна референция към „зазиждането” на сянката, разпространено в българския фолклор.  Вътрешното звучене на твореца е сякаш запазено, приковано и оставено там.

Пърформансът такъв, какъвто ни го представи Албена, е не на последно място (а може би преди всичко?) един  процес на най-вече самообновление, на освобождаване на духа и на мисълта – тези на публиката, но и на артиста. Съвременен метод за изживяване на катарзис, а защо не в симбиоза.  В Transition/Преминаване (1990) Албена поставя живота си в риск, преминавайки през тясна тръба и причинявайки си така „усещането за задушаване, ограничаването на възможността за движение напред”. Чрез физическия катарзис на своето оцеляване, артистът предава това  усещане и на публиката. Символиката на действието се превръща сама по себе си в метафора на значението. Трансформацията е двупосочна и продължаваща във времето.

Бояна Джикова: В рамките на едно такова събитие като пърформанса, какво е отношението между активността на артиста и публиката? Артистът ли е основният, който предизвиква някаква форма на размисъл или реакция в останалите или по-скоро отношението е двустранно?

Албена Михайлова: Действието може да бъде и бездействие, но бездействието също може да продуцира обратна реакция. В класическата форма на пърформанс това отношение е двустранно. Друг е въпросът, че тъй като тези форми на израз на тялото, на стейтмънт, на поведение у нас нямаха никакво разпространение, никаква публичност, през 80-те години се правеха пърформанси, които много често бяха и без публика, тоест просто за да се направят.  Действащите лица бяха само и единствено самите актьори, приятели, колеги. Нямаше публичност, а и не е имало възможост пърформансите да бъдат допуснати до публично пространство, камо ли да бъдат обявени предварително. Пърформанс по български е много по-индивидуално понятие.

Албена Михайлова, „Зад стената“, акция-пърформанс в сградата на Софийски университет, март 1990

Значи ли в такъв случай, че това е един вид изкуство на бъдещето, което би било възможно само в рамките на едно демократично общество?

Да, за мен пърформансът е абсолютно политически израз. Когато социо-политическата ситуация е поляризирана, но в общи линии двата полюса са ясни, видими, това е една ре-акция, едно връщане на топката, противопоставяне на реда, в който живеем. Политически или естетически, пърфомансът е провокативен.

Може ли тогава да мислим пърформанса като, потенциално, един от каналите на провокация на бъдещето (на фона на останалите медии, които влияят  върху обществените нагласи, като журналистиката например)?

Опеделено. Журналистиката  в момента не е свободна. Общо погледнато медиите не са това, което трябва да бъдат. Политически противоречия в обществото ще има винаги в  условията на държавата. Не е никак случайно, че през 89-а година пърформансите, които аз правех, соло или групово, бяха един език, който предлагах на зрителите, подготвени или неподготвени, пораждайки у тях някакъв вид катарзис и кураж, виждайки свободата… и нещата много бързо се развиха в тази посока.

Може ли един пърформанс да съществува под формата на „изкуство за изкуството” или задължително трябва да бъде обвързан с някаква кауза, било то социална, политическа или чисто индивидуална?

Мога да кажа само от моя гледна точка: нещата дори да изглеждат като „изкуство за изкуството”, те никога не са такива. Винаги има един много силно личен или политически, или естетически мотив, който все пак може да бъде много добре прикрит. Но пърформънсът не е l’art pour l’art.

Албена Михайлова, „В очакване на НЛО“, акция-пърформанс в градския парк на град Левски, 1987 – 1988

Сякаш пърформансът не е толкова отделен от публиката като останалите форми на изкуство.

Исторически погледнато, в ранните пърфоманси на Марина Абрамович публиката трябва активно да се намеси. Провокацията е  такава, че събитието навлиза дълбоко в съзнанието, обменът на информация се случва на едно много по-психологично ниво, като публиката като пасивен или активен участник може да реагира, изкарвайки било то негативи, било то позитиви. Пърформиращият арист може да бъде наранен или сам да се нарани, действието може да спре предварително… краят винаги е много отворен. Пърформансът е огледало на действителността.

Има ли пърформансът диалогов потенциал или е по-скоро средство за провокация, за поставяне на едно начало? Има ли обратна връзка, възможност  да се превръща в нещо повече и да продължава, да се развива?

Тази реакция може да не е видима. Чрез преживяването наблюдаващият възприема, реагира, може да не е веднага, може да е след два часа, пет дни. Във всички случаи този потенциал е на лице. От друга страна, това е един вид осъзнаване и освобождаване на някои представи и понятия на самия артист. Сега ще дам пример с една много мощна акция: „Роклята”, която започна като традиционен пленер на художници от Добрич. Между нас се получи енигма, отношение, и понеже отдавна се занимавах с това (аз бях нещо като подстрекателка), развих  идеята за действието и без сериозно убеждаване от моя страна всички се съгласиха да направим една 50-метрова рокля, която да спуснем от скала до морето. Присъстваше един художник, учител всъщност, който с големи трудности беше получил разрешение да присъства на пленера. Междувременно в акцията спонтанно се бяха включили приятели с яхта и при заминаването им въпросният учител имаше голяма дилема дали да се присъедини към тях. Всички негови сетива се бяха отворили и той в крайна сметка тръгна. За мен това беше знак, че този процес на катарзис и освобождаване работи. След акцията този човек от ден на ден се развиваше все повече  в своето собствено израстване като художник. В индивидуални акции, от друга страна, артистът също преживява катарзис. При провирането ми през тясна найлонова торба например, минах през страха от задушаване и при преминаването от другия край се превърнах в нов човек. Моят физически катарзис става техен духовен.

Автор: Бояна Джикова

Заглавно изображение: Албена Михайлова, „Преминаване“, пърформанс по време на пленер в къщата на художниците, Търговище, май 1990, снимка Йорданка Симеонова

Албена Михайлова – Бенджи е родена на 9 юни 1959 г. в Пловдив. През 1978 завършва Художествена гимназия в Казанлък. Дипломира се в Национална художествена академия, София, през 1984 г. при проф. Галилей Симеонов в специалност Графика. В годините 1984–1994 Албена Михайлова е активен художник на свободна практика с редица самостоятелни изложби, участия в международни биеналета и носителка на награди. В центъра на нейния творчески интерес е пресъздаването на взаимовръзките между двуизмерното изображение и неговия пространствен еквивалент. Като резултат на тези търсения се раждат уникални инсталации и пърформанси. През 1989 г. тя е един от основателите на легендарната пловдивска група „РЪБ“. По същото време художничката вдъхновява и изнася организацията на една от първите в България частни галерии – галерия „Акрабов“, която има функция на резидентен център за съвременно изкуство. В рамките на този център тя създава арт училище и преподава по развит от нея арт метод. Паралелно с това тя е преподовател по Рисуване и перспектива в Гимназията по сценични кадри в Пловдив. През 1994 г. Албена Михайлова заминава за Цюрих по покана на фондация „БИНЦ 39“ като художник-резидент. В резултат на този обмен тя задвижва галерията по международната програма „Резартист“ и организира обмен на художници, проекти и фестивали между България и Швейцария. В периода 1995-1998 г. Албена Михайлова – Бенджи специализира видео арт в майсторски клас на Висшето художествено училище в Базел, Швейцария. През 2008 г. Албена Михайлова е номинирана за награда за българско съвременно изкуство, присъждана от М-Тел. От 2008 тя работи авторско документално кино и е сценарист, режисъор и оператор. През 2009 г. основава в „Базел Културинститут“ платформа за културен обмен, изложби и филмови фестивали. Авторката работи и живее в Базел. Към творческата ѝ биография се числят членството ѝ в артистичната група „ВИА аудио видео арт“, работата ѝ в ръководството на творческия съюз „ВИЗАРТЕ Базел“, провежда уъркшопове по линия на „Арт Линк Берн“ и Висшето педагогическо училище „Солотурн“. Член е на „Балимаж“, сдружение на филмови дейци и видео артисти и „Форум Авторска Книга Базел“.

Публикувано в Интервю, На второ четене с етикети , , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.