Пърформансът – изкуство на действието. Разговор с Вера Млечевска

След летния панел от лекции, които провокираха публиката с дългото, но любопитно заглавие „Всичко, което си искал да знаеш за жените в изкуството*(*но не го пише в учебниците)“, образователната програма „Въведение в съвременното изкуство“, организирана от фондация „Отворени изкуства“ и галерия SARIEV Contemporary, предлага през ноември нова серия от публични дискусии, посветени този път на друга трудна за рамкиране и обобщаване тема – пърформансът. Артистичната форма, която носи в себе си елементи от визуалните изкуства, театъра, музиката и танца, ефимерна и често в състояние на импровизация, днес е едно от най-ярките и свободни изражения в изкуството.

Макар и дадаистите да не са наричали пърформанс „живите” си експерименти с поезия и визуални изкуства, именно в тях, преди близо век, могат да бъдат открити някои от най-ранните прояви на артистичната форма. Още с тях се изгражда и особената връзка на пърформанса с провокацията. Връзка, която се вплита във всеки аспект и промяна, идващи с различните артистични и социални движения и никога не изчезва. И до днес една от основните идеи на тази форма на изкуството е да постави под съмнение и предизвика традиционната естетика на визуалните изкуства и на социалните нрави и да тества идеи и концепции, за които медиумите на живописта и скулптурата не са достатъчни.

Избрано от библиотеката на documenta14; снимка Вера Млечевска, 2017

С или без предварително подготвен „сценарий“, пърформансът винаги се случва на живо, в непосредствен контакт с публиката, и в това отношение остава подвластен на импровизации, реакции и промени. Ефимерният му характер е друг важен аспект, който определя развитието му. Всеки опит за документация остава именно опит или се превръща сам по себе си в друга форма на изкуство – фотография, видео, заедно с отломките, оставени от самия пърформанс – рисунки, предмети, костюми и др.

Може би най-важният аспект на пърформанса обаче остава общуването на артиста с публиката. Контакт, който превръща и двете страни в активни и позволява сливането им в пърфомативния акт. Един от най-провокативните съвременни артисти занимаващи се с пърформанс, Ян Фабр, неслучайно заявява, че „пър-фор-манс означава човек, който пер-фо-ри-ра себе си и заобикалящата го среда (това е едновременно анализ, разрушаване и почитане)“1. Именно тази „перфорация“, осъществявана непрестанно от пърформанса, позволява границите между изкуството и живота да бъдат размивани и прекрачвани, каквато е една от големите идеи на американския артист и теоритик на пърформанса Алън Капроу.

Вера Млечевска, Въведение в съвременното изкуство, 2014

В серията от лекции „100 години изкуство на действието“, кураторът Вера Млечевска, модератор на панела, избира да срещне публиката с четирима експерти с дългогодишен опит и разностранен досег с изкуството на пърформaнса – Изабела Мейдмънт (куратор в Tate Modern), Ани Васева (режисьор), Снежанка Михайлова (философ и преподавател) и Албена Михайлова (един от най-ранните пърформанс артисти в България). За опита и работата им с пърформанса и неговата проява като една от най-всеобхватните, разностранни, отворени и изненадващи форми на изкуство, разговаряме с Вера Млечевска.

През опита ви на куратор и артист, как бихте коментирала развитието на пърформанса в съвременното изкуство в България през последните години?

Повечето съвременни артисти са в движение и адресират публика, която е международна. Така че местната сцена сама по-себе си е нещо доста флуидно. Въпреки местната сцена, има няколко пърформанс артисти, които са добре приети и интересни навсякъде.

С какво тази форма на изкуство продължава да привлича и предизвиква артистите?

Когато правиш скулптура или живопис, представяш резултата от действието и, като артист, вече нямаш контрол върху тези образи, те имат собствен живот. Докато в пърформанса нещата се случват директно. Това насища настоящия момент с очаквания, риск, присъствие, живи реакции…

Има ли пърформанс, който веднага асоциирате с понятието? От пърформансите, на които сте присъствала, кой е този, който няма да забравите?

Не, няма такъв пърформанс. Има прекалено много оригинални пърформанси, за да сведа целия опит на пърформанса до еднo-единственo изпълнение. Спомням си много ярко пърформанса на Алора и Калзадила, които бяха поставили един преобърнат наопаки танк и използваха колесника му като пътека за спортни тренировки. Имаше професионални американски атлети, които тренираха върху този танк. Звукът от веригите отекаваше из целия парк “Джардини”. Беше много елегантно решение как американския милитаризъм, или всеки друг милитаризъм, може да се трансформира в спорт и респективно в изкуство. Пърформанс спектаклите на Иво Димчев, които съм гледала в България, са били също много силни преживявания. Има и други много вдъхновяващи пърформанси, които, именно заради ефимерната им природа, не съм имала възможността да видя на живо…

В лекцията си Изабела Мейдмънт ще говори за колекционирането на пърформанса, но с ефимерния си характер не се ли противопоставя самата артистична форма на тази практика?

Факт е, че пърформанс се колекционира и експонира ретроспективно от музеи и различни институции – дали под формата на видео запис или чрез други архивни материали. Възможно е и пърформанс да се изпълни от друго действащо лице. Това поставя някои етични въпроси относно автентичността или контекста, в който се случва изпълнението. Очевидно крадене на картина от музей, каквото осъществява Улай, не може да бъде повторено буквално, нито превземането на амвона по време на Великата Великденска меса в Нотр Дам и обявяването на Господ за мъртъв от летристите. Това е цяла ситуация с много непредвидени обстоятелства и рискове. Когато автентичният изпълнител липсва по някаква причина, някой трябва да вземе решение как да бъде направена възстановка на неговата работа. С този тип въпроси неминуемо се сблъсква една голяма институция като Тейт, където има колекция от пърформанси. Другото интригуващо е, че корпорация като BMW спонсорира перформативните проекти на Тейт, а не изкуство, създадено в солиден материал. Това също говори много за настоящия културен статус на перформативните практики.

Как, според вас, деконструктивният прочит на Ани Васева на традиционната театрална форма се отнася към пърформанса?

Има едно разделение между театрален пърформанс и пърформансите, които се правят в контекста на визуалното изкуство. Ще бъде интересно да се обговори това разделение, ако изобщо има такова нещо, от позицията на човек, които идва от театралната традиция. Перформативните практики могат да бъдат видимата форма на теоретични постановки. Например различни пърформъри или режисьори се припознават в театралните принципи на Гротовски или на идеите за чудодейната сила на театъра според Антонен Арто, или пък с нихилизма на Дада, реализма на Брехт или шаманизма на Бойс и т.н и т.н. Интересно е да се проследи това взаимодействие между теория и практика.

Practical Training in Thinking, ©Jeff Veber

Снежанка Михайлова ще говори за връзката между книгата и пърформанса, която изглежда на пръв поглед трудна и неплодородна. Как се развива, според вас, пърформативният акт с прочита на една книга?

Тази серия от лекции има за цел да покаже колко разнообразни са пърформанс практиките. Пърформансът може да бъде особено интензивно изживяване за артиста на сцената и неговата публика, както и тотално отдръпнато от праксиса, в една книга. Практиката на Снежанка е по-специфична, в нея има някаква доза парадоксалност и това ми се струва интересно. Става дума за други взаимоотношения между действие и текст.

Албена Михайлова е една от първите пърформанс артисти у нас, която чрез практиката си изследва и самата себе си. В едно свое интервю за artnewscafe бюлетин тя беше казала: „Нямам скрупули или задръжки, нито теми, които не трябва да засягам или страх да извадя това вътре в мен така, на тепсия, все едно казвам „ето, заповядайте, направете с мен каквото искате“. С какво едно подобно отношение на артиста си кореспондира с пърформанса?

В пърформънсът изпълнителят не непременно се вживява в някаква роля, както се прави в театъра. Напротив, може да бъде много автобиографичен, базиран на лични преживявания и все пак споделим. Пърформърът по-често отиграва собствените си съмнения и противоречия. Практиката на Албена Михалова е изключително интересна в контекста на късните 80-те и началото на 90-те, когато неконвенционалните форми си пробиват път в България. Мисля, че тя има много какво да сподели за това време и за общия дух на експеримент. Самото обръщане към пърформанса в тези времена е в известен смисъл проява на друга чувствителност и друг опит.

 

Разговора води Десислава Милева

Заглавно изображение: Min Tanaka, Locus Focus, copyright Tate Modern 2017

1: „Per-for-mance means a person who per-for-ates himself and his surroundings (it is simultaneously an analysis, a destruction and honouring)“- Jan Fabre, New York,  February 1982, personal correspondance

Още по темата

„Ето, заповядайте, направете с мен каквото искате“ – разговор с Албена Михайлова

ПЛЪТ – Кратък преглед на голото тяло в съвременния пърформанс

Ян Фабр, стигми на отминали пърформанси

За Десислава Милева

Родена 1988 г. в Пловдив. Завършва история на изкуството и археология в Université de Bourgogne, Дижон и Université Lumière Lyon 2, Лион и втора магистърска степен в областта на културното управление, туризма и културното наследство в Université Lumière Lyon 2. Във Франция работи за културни институции като Opéra de Saint-Etienne, Institut d’art contemporain и Château de Chamarande. Интересува се от всички проявления на изкуството и неговата връзка с хората. Има публикации в списание „Култура“, „Литературен вестник“ и онлайн изданието на списание „Егоист“.

Публикувано в Интервю с етикети , , , , , , , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *