Международно биенале на стъклото 2017

Когато говорим за стъкло в художествен контекст, в съзнанието ни най-често изникват образи, свързани с приложно-артистичните измерения на материала – от типа на прекрасните стъклописи в парижката катедрала Нотр Дам, да кажем. Днес обаче най-актуалните произведения, възприели стъклото за своя основна медия, са от съвършено различно естество. Техните търсения и внушения отлично си кореспондират с някои от фундаменталните идейно-естетически тенденции в света на съвременното изкуство.

В България, от 27 септември до 3 октомври, се реализира първо по рода си биенале за стъкло, по време на което публиката имаше възможност да общува именно с творби, които едновременно демонстрират специфичните възможности за „техническа импровизация” с материала, както и неговото битие сред по-обширния пейзаж от съвременни практики в изкуството.

Инициатор и артистичен директор на биеналето е доц. д-р Константин Вълчев – преподавател в Нов български университет. В рамките на проекта се осъществиха поредица от творчески работилници, лекции, дискусии, изложби, срещи с изявени фигури от Чехия, Испания, България, Румъния. Градове домакини бяха София (Музей за история на София; Нов български университет, Чешки културен център, Галерия „Средец”, галерия „Червената точка”, галерия „Евдокия Арт Глас”, Национална гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” и др.), Велико Търново (изложбени зали „Рафаел Михайлов“, Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“), Варна (Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ , Галерия “Bulart”, Галерия „ИНХОМ АРТ ГЛАС“) и гр. Белослав със своя Музей на стъклото към завод ИНХОМ.

В следващите редове ще се разходим сред биеналето и ще направим очерк на няколко категории произведения – общото помежду им са завидните умения при работа с материала, а разликите се изразяват най-вече в концептуалния подход и типа послания.

Особено впечатляващо за сетивата е общуването с чудновати, неопределени обекти, при които естественото състояние на материята е деликатно деформирано или пък разработено до ниво на абстрактност. Работата на Чен Мин Фан „Мека ваза“ е отличен пример, при който стъклото сякаш е втечнено и някак анти-интуитивно се разкривява от натиска между собственото си тегло и солидните основи под него.

Чен Мин Фан, Мека ваза, духано стъкло

При Ярослав Васербауер стъклото е доведено до съзнателно огрубена интерпретация на една от разновидностите на цветето съсънка, докато при Иржи Саухаек комбинацията от обеми и цветове представя абстрактен обект, лишен от конкретика.

Ярослав Васербауер, Съсънка, лято стъкло

Иржи Сухаек, Обект, духано стъкло

В този ход на мисли доста атрактивна е и творбата „Поглъщаш” на Камила Мруз, при която цветът присъства чрез неонова светлина, а с мисълта си сякаш наблюдаваме абстрактен скелет на змийски храносмилателен тракт, оставил под себе си соковете на последната си жертва.

Камила Мруз, Поглъщаш, смесена техника, бренерова обработка и неон

Римувайки се с въведението на статията, важно е да отбележим, че стъклото е все по-интригуващо и за много световни художници, които творят в съвсем различни посоки. Например, една от изложбите, оказала се задължителна спирка от „паралелната програма” на тазгодишното Венецианско биенале, бе GLASSTRESS 2017 и в нея можеха да се видят работи от стъкло на автори като Ай УейУей и Ервин Вурм. Сред експозицията имаше и множество социално натоварени произведения, сходни по природа със следващите няколко примера от биеналето.

Работата на Андреа де Понте, да кажем, е вид становище, посочващо негативните аспекти на съвременната глобализация – усещането за изкривяване на натуралните междукултурни различия в интерес на някак тягостна глобална унификация под мотото на машинални доктрини, прокламиращи идеали за всеобща свобода и равноправие.

Андреа де Понте, Глобализиран, духано стъкло – копирна техника

Овидиу Йонеску пък „пристяга” стъкления обект с въже, опитвайки се да изостри чувството за неопределена раздразнителност, която най-често асоциираме с форма на апатия.

Овидиу Йонеску, Апатия, затопено стъкло, месингова тел и въже

Доста любопитна е и творбата на Пламен Кондов „Бейбитойс”,  където посланието е пряко свързано с възможността за съвсем буквално технологично проникване в хуманоидната епидерма и последващо обезличаване на човешката раса. Актуална тема с множество реални проявления – като технологични протези, управлявани единствено чрез мисълта или разработването на стремглаво самообучаващи се изкуствени интелекти.

Пламен Кондов, Бейбиботс, лято и духано стъкло

Друга група произведения въвличаха зрителите в още по-обширен наратив. Йоана Стеля, например, представя инсталационна среда, при която на преден план е изведен потенциалът на стъклото да излъчва студенина и емоционална дистанцираност. В „Ледената стая” откриваме минорните битови атрибути и дланни отпечатъци на приказен герой, чието отсъствие подтиква въображението ни самó да конструира неговия образ. Творба, която, именно чрез разказвателността си, надскача боравенето със стъклото само по себе си  – тя би седяла уместно в почти всеки музей за съвременно изкуство.

Йоана Стеля, Ледената Стая, затопено оловно стъкло, шлифовано и затопено кристално стъкло

Много различен като тема, но не по-малко оригинален като концепция, е проектът на Ана Варнесе „Форми на мисълта”. Самата идея за осезаема репрезентация на мисълта е доста провокативна – олицетворение на вид синестезия. Фотографската серия тук обогатява тази провокация, сякаш напомняйки ни, че всяка наша мисъл, независимо дали е видима за околните, се превръща в органичен елемент от съществото и характера ни.

Форми на мисълта, Ана Варнасе

В историята на изкуството има богата традиция, при която е постигната преднамерена заблуда или вид неяснота относно използваните материали. Примери ще открием при творци от различни епохи – от Бернини до Марсел Дюшан и Анди Уорхол. В случая показателно е произведението на Лусиан Бутукариу „Говорещи камъни” – при по-небрежен поглед, твърде възможно е да решим, че обектите са почти изцяло бронзови.

Лусиан Бутукариу, Говорещи камъни, духано и рисувано стъкло

При Виктор Сърару пък намерението е още по-смело, тъй като стъклото изобразява месеста материя – крайният резултат от обработката му наподобява обгоряла риба.

Виктор Сърару, Malosolca, лято стъкло, дърво, метал и месинг

Няма как да пропуснем и един от най-силните акценти в биеналето – произведението на артистичното дуо Станислав Либенски и Ярослава Брихтова, което присъстваше сред документалната експозиция в галерия „УниАрт” в Нов български университет. Наред с образите и текстовете, разказващи за част от големите проекти на чехите, публиката можеше да види и този майсторски „портрет”, наречен просто „Глава 1”. Пример, при който даденостите на материала са използвани за създаването на изящен ефект със силно модернистично звучене. Интегралното противопоставяне между естествената плътност на стъклото и внушението за разсейване на тази плътност чрез въздушни обеми (макар стъклото в случая да е лято) е застинало в човешки профил, чието излъчване не може да бъде възпроизведено в същата степен с каквито и да е други средства.

Станислав Либенски и Ярослава Брихтова, Глава 1, лято стъкло

И за да бъде изгледът към проекта съвсем завършен, уместно е да споменем, че артистичният директор доц. д-р Константин Вълчев е ученик именно на Станислав Либенски.

Разбира се, още много автори и произведения заслужават внимание. Това обаче е едва първото издание на биеналето. В своето представяне организаторите споделят следното: С първото си издание Международното биенале на стъклото цели да създаде платформа, която да популяризира съвременни тенденции в областта на художествената работа със стъкло, да даде глас и да обедини художници от цял свят чрез формирането на свободна програма за дискусия и приемственост.

След всичко видяно, основите за това изглеждат успешно положени!

Автор: Радослав Механджийски

Заглавно изображение: Йоана Стеля, Ледената Стая, затопено оловно стъкло, шлифовано и затопено кристално стъкло (детайл)

За Радослав Механджийски

Роден 1988г., в София. Магистър „Сравнително изкуствознание” в Нов Български Университет.
Светът на съвременното изкуство е пълен с парадокси и именно в тяхното осмисляне се корени интересът ми към теорията и проблемите на съвременните практики. Привърженик съм на мултидисциплинарните изследвания – днес в дебатите активно участват философи, антрополози, психолози и т.н., и техният принос, според мен, е твърде любопитен и ценен.
През последните десет години периодично пребивавах в Китай, където сцената се развива главоломно, макар и по специфичен модел. Имах възможност да посетя някои от значимите музеи за съвременно изкуство в Западна, Централна, Югоизточна Европа и, уверен съм, пътуванията ще продължат. Мои статии са публикувани в списание „Следва”.

Публикувано в Арт ревю с етикети , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *