За Атина изкуство или нищо. Поглед към documenta 14

 

18083650_10210501318147803_1099356531_o

На 8 април в противоречива обстановка в Атина се откри 14-то издание на  documenta, една от най-престижните международни изложби за съвременно изкуство. Противоречията започват още през 2013 г., когато избраният за куратор на documenta и бивш директор на Kunsthalle Basel, Адам Шимчик, предлага разделянето на изложбата между два града – традиционният за събитието Касел и затъналата в икономическа криза Атина и продължават с критиките за културен империализъм и фетишизация на кризата. Желанието на Шимчик се осъществява, за да направи от Learning From Athens, както е назована тази documenta 14, едно от най-полемичните арт събития на 2017 г., в което процесът на научаване идва с волята да забравиш всичко, което си научил.

Rebecca Belmore - Biinjiya iin Onji Filopappou Hill @ Fanis Vlastaras

Rebecca Belmore – Biinjiya iin Onji Filopappou Hill @ Fanis Vlastaras

Из documenta 14 в Атина се разходихме с куратора Вера Млечевска и артиста Войн де Войн, които споделиха за artnewscafe бюлетин опита и наблюденията си от събитието.

Десислава Милева Имахте възможността да се срещнете с куратора на това издание Адам Шимчик. От позицията ви на куратор и артист, как бихте коментирали неговия подход, избор на локации и автори?

Вера Млечевска: При всички положения всеки следващ куратор на documenta е изправен пред предизвикателството да направи нещо ново или различно като подход. Адам Шимчик работи с екип от куратори, той не е сам, също documenta като гост на Атина се опитва да влезе в диалог с местната културна ситуация и това има пряка връзка с избора на локации. Всяка от основните локации е била в един момент домакинстваща на номадския до скоро музей за съвременно изкуство. Относно подхода на кураторите, като цяло е вдъхновяващ, защото те са решили да бъде много интуитивен и следва някаква ризомна линия в произведенията, които се свързват без непременно да има експлицитна връзка, но я има на друго асоциативно ниво. Също са решили да дадат думата на „другия“-  непредставената, недоминиращата страна.

Войн де Войн: Аз много харесвам идеите и начина на мислене на Адам. Сигурен съм, че нещата ще се уравновесят с времето и пренасянето на documenta на родна земя. Запознах се с Адам, когато беше директор на Kunsthalle Basel, а аз имах представление там по време на Белите нощи на Швейцария. Работил съм и със съпругата му, Alexandra Bachzetsis, която е пърформанс артист и хореограф. Новата ѝ продукция, реализарана заедно с Ann Demeester (в момента директор на Frans Hals Museum / De Hallen Haarlem), беше представена по време на откриването на documenta в театъра Pireus.

Противоречивата и енигматична сега documenta се ражда в Касел, индустриален град в централна Германия, през 1955 г. като опит да се върнат в страната, тогава вече разделена на две, художниците авангардисти, преследвани и изгонени от нацистите. Инициативата, колкото културна, толкова и политическа по значение, идва от Арнолд Боде, художник и основател на Академията за приложни изкуства в Касел, на който му е забранено да преподава през 1933 г. Боде е куратор и на следващото издание на documenta, което се случва 4 години по-късно, преди да бъде установен принципът за избор на нов куратор при всяка следваща изложба.

d14_Marta_Minujin_Performance_@_Mathias_Voelzke-010

Marta Minujin Performance @ Mathias Voelzke

А documenta, отново грандиозна по размери, с над 160 участващи артиста и продължителност от по 100 дни в Атина и Касел, запазва своята енигматичност чрез способността си да се променя с всяко издание, винаги различно от предишното и от следващото. Но докумена е едно от малкото явления в света на съвременното изкуство, които от създаването си до днес продължават да поддържат явна връзката между изкуство, политика и социално-културен контекст. Така откриването на тазгодишното издание е придружено от пърформанса на аржентинската художничка Марта Минухин – Payment of the Greek Debt to Germany with Olives and Art, в присъствието на убедителна двойничка на Ангела Меркел, която свидетелства за „изплащането“ на гръцкия дълг като приема няколко маслини от голям поднос поставен на земята. Но documenta 14 сякаш умишлено се заиграва с идеите за противоречие и двойници. Пърформансът на Минухин се случва в музея за съвременно изкуство, затворен от дълго време поради липса на бюджет. Той е и едно от 40-те изложбени пространства в Атина, избрани от documenta. Но пред по-лесния път на сътрудничество с частни гръцки фондации за изкуство и култура, организаторите избират да работят със задлъжнели и затворени общински и държавни институции като музеи, театри и културни центрове. Така целта на организаторите изглежда не е производството на поредната звездна изложба, политически коректна към пазара на съвременно изкуство, а стремежът е към едно различно картографиране на света на изкуството. Тази насоченост е видима и с избора на артистите на documenta, голяма част от които непознати на широката западноевропейска публика, на която липсата на мега звезда, с готова за разпространение из инстаграм пространството творба, може да се стори като голям пропуск от страна на Шимчик.

Д.М.: Кои са артистите на documenta в Атина, повечето от тях са сравнително непознати имена?

В.М.: Много от артистите са недобре познати на международната арт сцена, но са силно свързани с техните малки или по-големи локални общества и се опитват да играят активна роля в тях. Има, разбира се, и добре познати художници, като цяло има художници от цял свят, но те разказват повече за локалните истории, отколкото за глобалните проблеми.

За аматьорите на звездни арт репортажи из социалните мрежи, родената в Аржентина през 1943 г., Марта Минухин може все пак да свърши работа. Освен противоречивия си пърформанс представен по време на откриването, художничката ще присъства и на изложбата в Касел с инсталацията си The Parthenon of Books, метална конструкция с големината на Партенона в Атина, запълнена с книги, дарени или закупени от целия свят, които в един момент от историята са били забранени и цензурирани. Инсталацията ще бъде показана на Friedrichplatz, площадът в Касел, на който преди 80 години  аутодафе процеси са се случвали регулярно. Обвързаността на изкуството на Минухин с политиката присъства още в ранните творби на художничката. Инсталацията The Parthenon of Books е създадена за пръв път през 1983 г. в Буенос Айрес, когато се слага край на диктаторския режим и т.нар. „мръсна война“. През 1987 Минухим реализира и първата версия на пърформанса си The Debt, провокиран от бурните тогава дискусии за дълга на Латинска Америка към Съединените Щати. Минухин „изплаща“ този дълг като връчва на американския артист Анди Уархол наръч от царевица.

Д.М.: Връзката култура-политика винаги присъства в documenta. През 2012 една от локациите беше Кабул, тази година – Атина. Как реагира Атина на documenta?

В.М.: Да, тази година documenta засяга много политически аспекти в изкуството. Например представени са проекти посветени на колонизацията и постколониалниата история на народи по цял свят. Също са представени различни невидими в обществото идентичности, като например малцинствени етнически групи или произведения, които осветяват моменти на политическо подтисничество по целия свят.

d14_Beau_Dick_22_Masks_Installantionview_EMST_@_Mathias_Voelzke

Beau Dick – 22 Masks Installation view EMST @ Mathias Voelzke

С такъв аспект е работата на канадския артист и активист Beau Dick, починал само няколко дни преди откриването на documenta. Освен творбата му, представяща медно кюлче придружено от официално писмо от канадското министерство на финансите, разрешаващо му претопяването на канадски монети, е представена и инсталацията му от маски, отново свързани с правата на една от автохтонските общости в Канада, от която произлиза и самият артист. Пърформънсът Cuddling Athens на Beth Stephens и Annie Sprinkle, също представен в музея за съвременно изкуство (EMST), е друга провокативна творба, в която двете художнички и активистки галят и гушкат седем минути всеки пожелал да се присъедини към тях в легло, поставено на пода. Но и най-добрите намерения могат да бъдат погрешно разбрани когато нежността изглежда се превръща в една от най-големите субвързии в днешното общество.

Beth Stephens and Annie Sprinkle - Cuddling Athens EMST @ Stathis Mamalakis

Beth Stephens and Annie Sprinkle – Cuddling Athens EMST @ Stathis Mamalakis

Разговаряхме с Войн де Войн и за пърфоманса Tunnel at the End of the Light, с който участва в това издание на documenta заедно с Andrew Fremont-Smith.

Д.М.: Каква беше концепцията на пърформанса? Как протече и какви бяха реакциите на публиката?

Войн де Войн: Преди пет години направихме проект за documenta 13 в Касел, където два пърформанса се изпълняваха от мен и Андрю по едно и също време на две различни места по света –  той пред МоМА в Ню Йорк, а аз в Касел. Изследвахме липсващия субект, идеята за другия без той да бъде всъщност присъстващ. Тази година започнахме със същата идея, но изследвайки афектите, които се създават от тази липса. Tunnel at the End of the Light е игра на метафори на чувства, опаковани в думи и на търсене на свобода за израз в една много ограничена среда, създадена от самите нас. В пърформанса ние сме в центъра на една маса с дупки, като на пикник, разговаряме и четем сцени от текст създаден по доста специфичен начин, в който два бота (изкуствен интелект създаден да отговаря на човешки въпроси) говорят за човешки чувства и емоции като любов, състрадание, споделяне. Публиката намери това предложение за интересно и го прие много позитивно. Ние поканихме хората да споделят пикника с нас, все пак проекта в който участвахме с този пърформанс се казваше „pane per poveri“ или хляб за бедни и може би заради факта, че споделихме физическото пространство с публиката сякаш бяхме в по-голям диалог с нея.

18109985_10210501318587814_633791157_o

Voin de Voin performing „Tunnel End of the Light“ together with Andrew Fremont-Smith at the paneperpoveri, Parallel program of Documenta14 @ Radha Gecheva

А диалогът с публиката е заложен от организаторите в самата концепция на documenta и нейната образователна програма. Вера Млечевска бе избрана да се присъедини към Хора, The Chorus, митичен елемент от гръцкия театър и основен компонент от documenta 14, предлагащ на всеки посетител да открие изложбата в компанията на член на Хора и да дискутира с него творбите и заложените в тях идеи.

Д.М.: При Хора основната идея е осъществяването на връзка между хората и изкуството. Има ли според теб естествен елемент в нея или всичко е въпрос на изграждане чрез посредник като теб самата? Какви са най-големите предизвикателства при този вид работа с публиката? Можем ли да очакваме нещо като „documentaция” от вашата работа?

В.М.: Всъщност програмата се стреми да е НЕобразователна. Необразователна в противовес на дидактичния начин на образование, който се практикува от просвещението насам. Хорът в Атина наброява около 25 човека, предимно от Европа и ние въвеждаме хората в изложбите, като разказваме за проектите и подлагаме на дискусия някои от тях. Не, туровете не се документират, това не е заложено в идеята на проекта. Иначе смятам, че това е много добър подход. Хората, които бяха в първия ми тур бяха германци и гърци и се получаваше непрекъснато естествена дискусия на различни теми, коментари за много от проектите. Идеята не е да се смели една информация на някой, а да се събудят мисли, коментари, разговори… Това не винаги се случва, когато публиката преминава през залата и вижда образи, които не може моментално да дешифрира.

А такива има много. Една от критиките към documenta 14 е за създаването на множество и разпръснати локации, както и за наситеността на програмата с пърформативни и музикални творби, чиято ефимерност може да остави у публиката, неприсъствала на изпълнението им, обърканост и усещане за нещо пропуснато и непълно. Подобно отношение споделят Вера Млечевска и Войн де Войн.

Д.М.: Казват че Documenta тази година е разпръсната, има много пърформънс, публично пространство, политика. Така ли е?

В.М.: Да, така е. Проектите са из целия град и във всеки един момент нещо някъде се случва. Има много музикални или саунд пърформанси, които протичат през цялото време в Одеон, тъй като експерименталните и пърформативни саунд проекти са също специален фокус на documenta 14. Но все пак има 3 основни локации, където са концентрирани най-много произведения.

Войн де Войн: Да, има много локации и всичко е доста разпръснато. Мисля, че documenta има нужда от време да се развие и разгърне като феномен в града, като жив организъм, както е заложено от Адам Шимчик. На мен, като пърформанс артист, много ми допадна факта, че голяма част от работите са пърформативни и музикални, но определено има проблем, който тепърва трябва да бъде разглеждан и обсъждан, най-вече за подхода на Германия и на самия куратор. Как и до къде успяват да причислят атинската арт сцена или става обратното е много крехък и неприятен момент. Мисля, че ще е една много усложнена процедура до изясняване на позициите и стигането до консенсус какво означава да си политически коректен в контекста на изкуството и как се осъществяват подобни събития във времена като днешното. Няма да е лесно и ще има последствия със сигурност. Вече се надигнаха много критики срещу подхода на documenta 14 и заложените в него идеи, които проличаха от първото публично интервю на Адам Шимчик. Събитието е директно отражение на баланса на силите в Европа и новите гранични пространства, които се оформят.

Daniel Knorr - Materialization ODEION @ VG Bild-Kunst Bonn 2017 @ Mathias Voelzke

Daniel Knorr – Materialization ODEION @ VG Bild-Kunst Bonn 2017 @ Mathias Voelzkeke

Ако на моменти documenta подхожда към проблемите и напрежението в Гърция като академично изследване на икономическата криза, то за много от артистите темата е повод за създаване на нов тип инсталации и интервенции в публичното пространство. В Одеон театъра например може да бъде видяна инсталацията на артиста Daniel Knorr – Materialization, изградена изцяло от изхвърлени в Атина вещи, събрани от него. А палатката от мрамор на скулптора Rebecca Belmore, дискретно разположена на един от атинските хълмове и озаглавена Biinjiya iin Onji (From inside) чопли друг проблем, който засяга и самата documenta, а именно този за туризма като акт на воайорство и настъпилата промяна в типа асоциации идващи с идеята за палатка. “Shamiyaana – Food for Thought: Thought for Change,” на британско-пакистанския артист Rasheed Araeen пък е интервенция в публичното пространство, при която в палатка опъната на един от атинските площади, всеки дошъл може да се нахрани безплатно и разговаря с останалите. Дали елита на съвременното изкуство ще се реши на обяд с атинци и бежанци остава обаче под съмнение. Какво биха могли да си кажат също не изглежда ясно.

Ще научи ли нещо documenta от Атина или ще остане, подобно на центъра си в Касел (музеят Fridericianum и неговата фасада), вдъхновена от една романтична, отдалечена и опростена представа за гръцката реалност, изкуство и култура? Това остава да бъде решено.

В Атина documenta ще продължи до 16 юли, а в Касел ще може да бъде видяна от 10 юни до 17 септември 2017 г.

Десислава Милева

*Заглавно изобажение Vera Mlechevska with the members of the Chorus at Documenta 14 @Documenta14

За Десислава Милева

Родена 1988 г. в Пловдив. Завършва история на изкуството и археология в Université de Bourgogne, Дижон и Université Lumière Lyon 2, Лион и втора магистърска степен в областта на културното управление, туризма и културното наследство в Université Lumière Lyon 2. Във Франция работи за културни институции като Opéra de Saint-Etienne, Institut d’art contemporain и Château de Chamarande. Интересува се от всички проявления на изкуството и неговата връзка с хората. Има публикации в списание „Култура“, „Литературен вестник“ и онлайн изданието на списание „Егоист“.

Публикувано в Интервю, На второ четене, Наша гордост. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *