ГОЛОТО МЪЖКО ТЯЛО 1856 -1944

Семейството на художника на нудистки плаж, от Станю Стаматов, 1921

Чрез теб познах и скритото страдание,
и пълното със трепет обладание.

Уилям Шекспир, сонет 52

Всеки, който успее да се внедри в малките общества от творци, седящи из някои определени заведения в центъра на София, както са правили много от техните предшественици в романтизираните виенски и парижки кафенета, ще получи достъп до понякога дълбокомислените, по-често битовите, а нерядко и повърхностни разговори на артистите. Нормално е сред разпалените дебати от философска, естетическа и политическа натура да присъстват и задължителните за един съвременен български гражданин ежедневни здравословни и финансови тревоги. Една тема обаче вечно фигурира при разговорите между мъже. Тема, която в един момент може да се превъплъти в “абсолютно дъно” на разговора, а в друг да се издигне до всичко най-свято, прекрасно и безсмъртно. Става въпрос, разбира се, за жената и по-точно нейната красота, тяло и съблазън. На този често доближаващ се до сексизъм факт обаче не бива да се гледа с твърде критично око, защото именно желанието, наред със страха, е един от най-потентните стимули за създаването на някои от най-въздействащите произведения на изкуството. Сред тях гордо стоят Даная на Рембранд, поезията на Кийтс, Ирис на Роден и Великата красота на Сорентино. Може да се твърди, че жертвата на истински сексизъм в изобразителното изкуство, проявяващ се под формата на почти тотално отсъствие по нашите ширини, е голото мъжко тяло.

Игра на вълните, от Михаил Лютов, 1926

Игра на вълните – от Михаил Лютов, 1926

Новата изложба на Софийска градска художествена галерия, озаглавена “Голото мъжко тяло”, прави прекрасни опити за систематизиране на проявата на тази тема в българското изобразително изкуство. Тяхната достойна за адмирации инициатива бива до някаква степен вдъхновена от подобните, но доста по-грандиозни изложби, случили се преди няколко години първо в Leopold Museum във Виена, а след това и в Мusée D’Orsay в Париж, които са предложили на публиката си разказ относно разсъблечената мъжка фигура от 1800 година до днес. Естествено, база за сравнение между австрийската и френската изложби с тази в СГХГ не може и не бива да се прави, защото тези две западни галерии разполагат с необходимите колекции и ресурси, подсигуряващи им творби на автори като Жак-Луи Давид, Сезан, Огюст Роден, Егон Шиле, Жан Кокто, Вилхелм фон Гльоден, Пиер и Жил, Гилбърт и Джордж, Анди Уорхол и много други. “Голото мъжко тяло” в софийската галерия е съставена от творби на местни художници, а също така покрива и по-кратък период – от 1856 до 1944 година.  Така тя се превръща в първата част на техен проект, който ще продължи с втора изложба на същата тематика, разглеждаща периода от края на Втората световна война до днес.

Голото мъжко тяло се е превърнало в мощен инструмент за изразяване на идеи и сантименти още от древността, минавайки през постиженията в античната гръцка скулптура, през отделни негови прояви в илюминираните ръкописи на средновековието, стигайки до някои от най-софистицираните си проявления през ренесанса, продължаващи през всички останали периоди, та и до днес. Развитието на западното изкуство може да бъде анализирано чрез примери от третировката на разсъблечената мъжка фигура – и това, което СГХГ като цяло успява да покаже с новата си изложба, е липсата на сериозна отдаденост и освободеност в умовете и творбите на българските автори в тази област.

Голо мъжко тяло с червено наметало, от Ангел Спасов, 1915

Голо мъжко тяло с червено наметало – от Ангел Спасов, 1915

Изложбата се състои от два типа творби: доминиращият брой е от учебни работи, сред които скици, графични и живописни етюди, подплатени от няколко фигурални композиции с митологичен или битов характер. Това неравностойно съотношение само по себе си е доказателство за маргинализирането на мъжката фигура в нашето изобразително изкуство главно до равнището на учебна задача, към което задължение често се подхожда с механично отегчение. Това, в комбинация с очевидното притеснение на някои от авторите в рисуването на голи мъже, понякога довежда до несигурни и леко засрамени форми. Сред тях е етюдът с маслени бои на приседнала мъжка фигура от Христо Цокев, създаден около 1870 година, сред чиито много качества липсват тези на интимни части. Подобен е и случаят с композицията на големия български маринист Александър Мутафов, нарисувана около 1902 година с туш върху цветен картон, в духа на подготвителните рисунки на Гюстав Доре, в която виждаме мощна, изправена мъжка фигура с класически пропорции, гордо разкрачила се с лице към нас, разкривайки… дискретна мъглица или просто размазано петно, което ни спестява травмата, която едни свободно разкрити мъжки атрибути изглежда биха ни нанесли.

Мъжко тяло, от Георги Митов, 1895

Мъжко тяло – от Георги Митов, 1895

Въпреки това и в двете представени категории могат да се видят не малко творби, в които авторите са проявили реален интерес към своите модели и са постигнали успех не само на анатомично и етюдно ниво, но и що се отнася до създаване на истинска атмосфера и дух в работите си. Сред рисунките изпъква големият етюд с въглен на седнал гол мъж, чийто автор е училият в Санкт Петербург и Мюнхен Никола Канов –  творбата е  избрана и за плакат на изложбата. Впечатляващи с живата си, сочна плът са маслените етюди на Никола Петров и Марин Георгиев, представящи голите си мъжки модели в гръб. Любопитна е и творбата на Димитър Радойков, който е син на самоковския зограф Васил Попрадойков и е учил живопис при професор Иван Мърквичка в Рисувалното училище. В този етюд с маслени бои на голо мъжко тяло, създаден около 1900 година, няма притеснение от искрената, неприкрита голота, като от напомнящия денди модел струи лек хомоеротизъм, подобен на който може да се усети в романа “Завръщане в Брайдсхед” на Ивлин Уо. Освежаваща е и почти невъзпитаната рисунка с черна креда от 1931 година на Георги Герасимов, който превръща често избягваните мъжки атрибути в център на своята композиция, както и деликатния, изпълнен с нежност акт на мъжки гръб, излязъл изпод четката на Васка Баларева от края на двайсетте години на миналия век, в чиято чувствена живопис се долавя очевидно привличане към мъжката физика.

Голо тяло, от Никола Канов, 1893

Голо тяло – от Никола Канов, 1893

Естествено, за да бъде добра една творба от подобно естество, не е нужно тя да бъде заредена с някакъв сексуален подтекст. В изложбата в СГХГ маслената картина на Илия Петров от 1925 година неизбежно изпъква сред другите работи, благодарение на своите експресивност и дълбока психология на модела. Изобразеният мъж изплува от рембрандов мрак, благодарение на напластените светли подложки, върху които авторът умерено е нанесъл пластове от полупрозрачни велатури, техника, която по-късно Светлин Русев ще превърне в своя запазена марка. Любопитен е и живописният акт на Златю Бояджиев от около 1932 година, защото, за разлика от другите му творби от този период, отличаващи се с неокласически маниер, тази работа сякаш ни напомня на неговия по-късен и по-експресивен период след претърпяването на инсулта, който парализира дясната му ръка. Но една от най-вълнуващите и невинни в емоцията и искреността си живописни работи от изложбата без съмнение е композицията на Станю Стаматов от 1921 година, озаглавена “Семейството на художника на нудистки плаж”. В нея по възможно най-семплия и непринуден начин се открива дълбока и лична любов към живописта, лятото и изобразените модели, които се случва да бъдат непритеснени от своята разсъблеченост мъже и момчета.

Семейството на художника на нудистки плаж, от Станю Стаматов, 1921

Семейството на художника на нудистки плаж – от Станю Стаматов, 1921

През втората половина на XX век в изобразителното изкуство на запад се забелязват все по-чести и смели третировки на мъжката гола форма, до голяма степен подтикнати от сериозните борби за равни права на ЛГБТ обществата в САЩ и Обединеното кралство. Това резултира в свободната и вече нескандална проява на мъжка голота в съвременната поп култура, почти достигнала честотата на голите женски форми. Както обикновено, ние сме леко закъснели в развитието си, но фактът, че Софийска градска художествена галерия прави сериозни опити за систематизация на проявата на разсъблеченото мъжко тяло в нашето изкуство, непосредствено след две водещи западни художествени институции, е доста окуражителен. Вероятно това е една от стъпките, нужни за разкрепостяване на художественото мислене в България и премахването на автоцензурата, която творци от всички сфери си налагат. Може би втората част на изложбата, която ще представи развитието на мъжкото тяло от 1944 година до днес, ще бъде също толкова образователна и вдъхновяваща чувството за нужда от допълнително развитие в тази област. Вероятно тогава хората ще се чувстват комфортно и ще смеят да показват интереса си към мъжката гола фигура не само като упражнение по пластична анатомия, а и като напълно легитимно и потентно изразно средство.

Автор: Кирил Буховски

“ГОЛОТО МЪЖКО ТЯЛО 1856 -1944” ще бъде в СГХГ до 26 Март 2017

Изображенията са от личния архив на автора на статията.

За Кирил Буховски

Кирил Буховски е драматург, художник и дизайнер, роден в София през 1990 г. Завършва Националната художествена гимназия (2009), а по-късно и Националната художествена академия (2013), където, измежду многобройните изложби, в които участва, той започва да се занимава с пърформънси и да се интересува от театър. След като изкарва Едногодишната школа по „Актьорско майсторство“ в НАТФИЗ (2013-2014), както и кратък актьорски курс в Кралското централно училище за реч и драма в Лондон (2012), той печели третото издание на конкурса на Театър „София“ за съвременна българска пиеса с написания от него драматургичен текст “Ние сме вечни!” (2015). Пиесата, режисирана от Василена Радева и фокусираща се върху реалността на младите хора в България, се характеризира със значителен натурализъм и привидна семплост на сюжета. “Ние сме вечни!” носи на автора си номинация за наградата „Полет в изкуството“ на фондация „Стоян Камбарев“, което през 2016 г. му дава шанс да е български представител в Швеция на Интерплей Европа – международен симпозиум за автори, пишещи за театър. Следващата творба на Кирил Буховски се нарича “Бурята”, радиопиеса, поръчана от Програма „Христо Ботев” на Българското национално радио, деликатно разглеждаща конфликтите между половете и отредените им роли в обществото.

Публикувано в Арт ревю с етикети , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *