Преди време, когато бях силно заинтересован от творчеството на Марина Абрамович, реших че трябва да тренирам тялото си и да достигна нейното върховно равнище на издръжливост и възприемчивост на заобикалящата я енергия. За тази цел започнах редовно да практикувам някои от упражненията, включени в така наречения Метод Абрамович, създадени с цел физическа и духовна подготовка за пърформанс артисти, решили да се впуснат в дългосрочен и труден за издържане проект. Сред упражнения, като стоене неподвижен с часове наред, пиене на чаша вода в продължение на тридесет минути и сортиране на зърна леща и ориз от обща купчинка, започнах да правя и упражнения, които сам си измислих, с цел изостряне на сетивата. Едно от тях бе да прекарам цял един ден сам вкъщи с плътно завързани очи, налагайки се да се справя с доста къщна работа, кулминацията на която бе задачата да сготвя. Този незрящ ден, който за щастие прекарах в познатата и сигурна обстановка на дома си, бе много интересен и инструктивен. Невероятно бавно и внимателно, с наострени уши и опипващи пръсти, успях до някаква степен да оправя стаята си, да направя сутрешните си упражнения, да се изкъпя, да нахраня котката, да пусна пералнята, да измия чиниите и най-вече да сготвя безхарактерни на вкус макарони със сирене. Тези задачи, които по принцип мога да свърша между закуската и обеда, като междувременно пилея време из Интернет, ми отнеха целия ден, на края на който изтощен махнах плътната превръзка от очите си и прогледнах наново, нуждаейки се от поне два часа за отвикналите ми от гледката очи да избистрят погледа си. Този малък и искрено жалък експеримент допълнително изостри адмирациите ми към хората с нарушено зрение, които се борят и успяват да функционират по някакъв пълноценен начин в нашето трудно и сурово общество.
Именно с такива волеви и борбени хора с нарушено зрение се занимава изложбата “Позитив” в столичната галерия Credo Bonum. Тя е осъществена от художника Диана Бонева, която създава няколко инсталации в съавторство с хора, които са се родили незрящи или са загубили способността си да виждат в по-късен етап от живота си. Гмурвайки се във вселената на квантовата теория, поставяща под въпрос реалността на видимия свят, с определението на електроните като “кванти”, които могат да бъдат едновременно вълни и частици (като до второто определение достигат само когато има наблюдател), Бонева започва да си задава въпроса по какъв начин се материализира светът в ума на човек, който никога не е виждал. Как конструираш реалността около себе си чрез тактилно изследване на заобикалящата те среда и ехолокацията – а именно разчитането на размерите и местата на предметите в отразените от тях звукови вълни? Бонева се пита и до каква степен хората с нарушено в по-късен етап от живота си зрение запазват спомена за визуалния свят и как той рефлектира върху възприятията им оттам насетне. И най-важното: Кой свят е по-реален? Невидимият свят, лично-изграден от всеки един незрящ, или сигурният и обективен видим свят, с който всички сме свикнали?
Двуканална видео инсталация с участието на Светослав Цветков и SD видео с участието на Богомил Кърков
По любопитен начин се представя идеята за това което заобикаля родения с нарушено зрение във видео-инсталацията, на която тече интервю с тридесет годишния Богомил Кърков, завършил “Публична администрация” в УНСС и живеещ с нескрита страст към всякаква техника и механика. Той споделя за своите сънища и за това как в тях се движи с пълно спокойствие и знание кое и кой къде е, без да му се налага да опипва света с ръце или с бастун. На сън дори е карал кола, а още повече, бил е посетен от наскоро починалата му баба, която сякаш все още живяла в неговите представи. За него концепцията за цветовете е чужда, предметите нямат цветове, те са просто предмети, дори и очите на мечтаната от него жена нямат цвят, важното за него е тя да го разбира без думи. И все пак е странно, че когато я описва, той споменава, насред “задължителната” слаба и висока осанка, че иска тя да има дълга, гъста, ЧЕРНА коса… Очевидно някои клишета относно съвременния идеал за женска красота успяват да си прокарат път и в умовете на незрящите мъже.
Двуканална видео-инсталация с участието на Светослав Цветков, 09’02“
Друга инсталация в изложбата на Диана Бонева е разделеният на два екрана видео разказ за кратко морско пътешествие с лодка, в чийто екипаж взима участие и възрастен мъж с нарушено зрение. Става дума за шестдесет годишния Светослав Цветков от Бургас, който, преди да загуби зрението си след промишлен инцидент, е работил като мореплавател и инструктор по ветроходство. След лишилата го от способността му да вижда авария, Цветков не губи страстта си към морето и създава първия по рода си гребно-ветроходен отбор за хора с нарушено и нормално зрение, с който участват в няколко регати. Във двуканалната видео-инсталация с него виждаме две гледни точки: едната е на оператор, снимащ процеса на отплаване, а другата е от екшън камера, прикрепена за главата на незрящия моряк, който взима участие в процеса. Любопитни са разликите в двете видеа, главно защото това на оператора е доста променливо и клатушкащо се, търсещо нови и нови гледни точки, докато това от камерата на Цветков е спокойно, рядко се мести и изглежда по-фокусирано.
Инсталация за ехолокация, конструирана с помощта на Панчо Карамански
Останалите две инсталации в галерията се занимават главно с възприятието на звука от хората с нарушено зрение. Първата е вербалният портрет на живеещата в Белгия Галина Кръстева. Освен че е отдадена на ученето на езици, чрез което разширява възможностите си за общуване, тя, работейки съвместно с Европейската комисия, се занимава и с дейности за подпомагане на незрящите хора. Втората е създадена в колаборация с двадесет и пет годишния DJ, продуцент и предприемач Панчо Карамански, който загубва зрението си когато е бил на десет години. Конструкцията, която авторката Диана Бонева е осъществила с негова помощ, представлява голяма кутия, в която, с помощта на завеса и превръзки за очите, посетителите могат да се изолират от всякаква светлина и посредством ехолокацията да се опитат да открият и нацелят с топче звукова мишена.
Инсталация за ехолокация, конструирана с помощта на Панчо Карамански
Достоен за възхищение е този опит незрящите хора да получат платформа за изява и да запознаят другите с начина, по който възприемат света. Свежа идея е и да се погледне на този проблем от неговата позитивна страна, селектирайки индивиди, които са успели да приемат състоянието си и да продължат да се развиват в личен и професионален план. Именно от тази положителна нагласа произлиза и наименованието на изложбата – Позитив – възбуждаща асоциации за фотографията, изкуството на светлината и позитивния поглед към живота, който често може да вдигне страдащия на крака и да му помогне да продължи напред. През последните години забелязвам доста повече хора с бастунчета и кучета водачи из София, което силно ме обнадеждава и ме кара да мисля, че ситуацията за тях бавно и постепенно се подобрява. Въпреки това обаче, знаейки мудността на промените с цел реформа и улеснение на живота от всякакви аспекти в нашата вечно сменяща правителството си държава, не мога да се сдържа и да не помисля за всички онези незрящи хора, които стоят затворени, депресирани, уплашени и линеещи в домовете си, несмеещи да стъпят навън заради всички трудности, които ще срещнат на всяка крачка. Изложбата на Диана Бонева е едно от многото стъпала, които трябва да бъдат изкачени, за да може да се даде достатъчно гласност на хората с увреждания – и това да доведе до желаните промени в тяхна полза.
Автор: Кирил Буховски
Изложбата ПОЗИТИВ в галерия Credo Bonum ще бъде до 22 февруари 2017 година.
Изображенията са предоставени от галерия Credo Bonum
