„Веднъж в живота…“ – текст на Светла Петкова за „Плаващите кейове“ на Кристо

3

Тези, които ще преживеят „Плаващите кейове”, ще се чувстват, сякаш ходят по вода – или, може би, по гърба на кит.

Кристо

Факти и статистика

Проектът „Плаващите кейове” на американския артист от български произход Кристо е реализиран в Италия и свързва алпийското градче Сулцано, намиращо се на брега на езерото Изео (област Ломбардия), с два близки острова – Монте Изола и Сан Паоло. Местността е позиционирана на 100 км източно от Милано и на 200 км западно от Венеция. Монте Изола е най-големият населен езерен остров в Европа (12.8 кв. км, 2000 жители). По-голямата му част е планинска, като най-високата точка е 600 м. Обичайно островът е достъпен само чрез лодки и корабчета. Сан Паоло е малко парче скала, върху която е построен частен комплекс от голяма жилищна сграда и градина, обградени от висока недостъпна ограда и пазени от охранителна система. Принадлежи на италианската фамилия Берета, която от векове произвежда оръжия. Цялата местност е изключително красива, опасана от гъста зелена растителност и не толкова засегната от застрояване и организиран туризъм в сравнение с по-известните близки езера Комо и Гарда.

За изграждането на кейовете е използвана модулна система от 200 000 полиетиленови куба с висока плътност, скрепени със свързващи елементи и покрити с два слоя текстилна материя. Повърхността е обгърната със 100 000 кв. м плат с характерен жълто-оранжев цвят. Със същия плат е покрита и част от сушата (2.5 км) в Сулцано и Монте Изола. Кейовете имат 3 км обща дължина, 16 м широчина и 35 см височина, като повърхността е по-висока в средата, а в краищата се спуска плавно към водата. Прикрепени са към дъното със 160 котви, всяка от които тежи 5 тона, а някои са спуснати на повече от 90 м дълбочина чрез специална сонарна система. Като работен персонал са наети стотици хора от различна националност. Във всяко ниво на управление и реализация на проекта работят и много българи. Конструкцията е изградена за повече от 6 месеца. Продължителността на експониране за публиката е 16 дни – от 18 юни до 3 юли 2016, след което всички използвани материали и конструктивни елементи ще бъдат премахнати и индустриално рециклирани.

Първоначално е планирано кейовете да бъдат отворени 24 часа в денонощието, като през нощта да бъдат осветявани от преносими лампи, но впоследствие (поради повече от очакваната посещаемост) достъпът е спрян от полунощ до 6.00 ч. за почистване и техническа профилактика на съоръжението. Проектът е изцяло финансиран от Кристо чрез продажба на негови оригинални произведения (скици и колажи) и възлиза на 15 милиона долара. Достъпът е напълно безплатен, без възрастови ограничения, включително за инвалиди. Допускат се и кучета, стига да са водени на каишка. Придвижването с транспорт на колела от рода на велосипеди, скейтбордове и мотори е забранено. За ходенето по кейовете се препоръчват удобни обувки, като самият Кристо съветва посетителите да ходят боси, за да бъде усещането по-силно. За времето на експониране инсталацията е посетена от над 1 200 000 души, което многократно надвишава очакваното.

1

@Джузепе Татарани

Историята

„Плаващите кейове” е 23-тият проект, реализиран от Кристо и Жан-Клод. Доскоро той е бил един от 37-те, за които дълго не е получавано разрешение (някои отнемат десетилетия). Идеята за него съществува от 1970 г., когато, след завършването на „Опакованият бряг” в Австралия, аржентинският историк на изкуството Хорхе Ромеро Брест им предлага да помислят за проект в Аржентина. Те замислят да изградят Wrapped Inflated Pier (Опаковани надути кейове) в делтата на Рио де ла Плата в Буенос Айрес, който представлява само един опакован кей, вдаден 2 км във водата. Проектът обаче остава нереализиран. Повече от две десетилетия по-късно, след опаковането на Райхстага в Берлин през 1995, Кристо и Жан Клод се завръщат към идеята за кея и предлагат Проекта Дайба за района Одайба в Токийския залив. Той включва няколко плаващи кея, но по различни причини също остава нереализиран.

В периода на дълго изчакване за осъществяването на проектите „Мастаба” в Абу Даби, ОАЕ (от 1977) и „Над реката”, Арканзас, щата Колорадо, САЩ (от 1992), поради напредналата си възраст, Кристо решава да се върне към някои от нереализираните си проекти, който да осъществи бързо. Така „Плаващите кейове” отново идва на дневен ред. През пролетта и лятото на 2014 Кристо, заедно с Владимир Явашев (оперативен директор), Волфганг Фолц (мениджър на проекта), Йози Крафт (регистратор/куратор) и Джермано Челант (директор на проекта), обикалят езерата в Северна Италия, като намират Изео за най-подходящо заради двата острова, които могат да бъдат свързани. Кристо се завръща в Ню Йорк и прави подготвителни скици за проекта. Следва среща с представители на семейство Берета, които притежават малкия остров Сан Паоло. След като приемат с ентусиазъм „Плаващите кейове”, те правят връзка с местните власти (кметовете на Сулцано и Монте Изола), които също потвърждават. Така проектът се превръща в най-бързо реализираният, отнемайки по-малко от две години след избора на мястото.

IMG_3917

@Светла Петкова

Това е първият мащабен проект след реализирането на „Вратите” в Ню Йорк през 2005. „Плаващите кейове” е и единственият засега проект, осъществен след смъртта на Жан-Клод през 2009. Творческата връзка на артистичния тандем с Италия има дълга история, която започва през 1968 с „Опакована средновековна кула” в Сполето; следва „Опаковани монументи” в Милано през 1970 и „Стената – Опакована римска стена” в Рим, 1973-74. За разлика от „пакетажите” в този ранен период, които имат по-скоро местен отзвук, по-късните проекти постепенно набират скорост и се разгръщат в мащаб, който трудно може да се свърже с което и да е друго произведение на изкуството.

IMG_3932

@Светла Петкова

Мащаб и възприятия

Невъзможен. Ирационален. Емоционален. Може би това са определенията, които най-прилягат за проекта „Плаващите кейове”. Една по детски чаровна мечта на двойката Кристо и Жан-Клод, останала нереализирана дълго време. Ходенето по вода, но не в библейския смисъл, а като да материализираш нещо крехко, илюзорно, дори невъзможно. Днес технологията позволява много неща, дори да опънеш пътеки по водата, които да следват движението на вълните. Но не е само до технологията. Основната движеща сила тук са един артист с „налудничави” идеи, шепа последователи, застанали плътно до него, които помагат в организацията, хора от местната власт, които да са достатъчно отворени, за да прегърнат идеята, и ревностни почитатели колекционери, готови да изсипят милиони за закупуването на подготвителни скици, макети и т.н., за да може „налудничавата идея” да бъде финансирана. И машината се задвижва. За да изгради една илюзия. Нещо, според думите на Кристо, напълно ненужно. Нещо, което Кристо и Жан-Клод правят на първо място за себе си. Зная, че тези проекти са напълно ирационални, напълно ненужни. – казва Кристо – Светът може да живее без тях, никой не се нуждае от тях, само аз и Жан-Клод. Тя винаги подчертаваше, че те съществуват, защото ние искаме да ги имаме, а ако другите ги харесват, това е само бонус.[1]

IMG_3823

@Светла Петкова

Макар и егоистично, дори детинско в основата си, желанието за реализиране на наглед невъзможни, но подчертано грандиозни неща, се оказва изключително привлекателно за хората. За милиони хора. И, да, Кристо и Жан-Клод осъзнават, че чистата радост, която целят, чистото удоволствие и красота трябва да бъдат безплатни.Тук няма билети, няма откривания, няма резервации и няма собственици. „Плаващите кейове” са едно продължение на улицата и принадлежат на всеки.[2]

Единствената реклама за събитието са репортажите в медиите – телевизия, вестници, интернет… Но и това е достатъчно информацията за „Плаващите кейове” бързо да се разпространи, превръщайки проекта не само в предизвикателство за почитателите на изкуството, но и в достъпна атракция, отворена безплатно за всички. Атракция, която за едни е просто поредното развлечение, участие в масовката, а за други може да се превърне и в откровение; в нещо, което променя мирогледа.

Статистиката, описана в началото, е нужна, както и историята на изграждане на проекта, за да се получи представа за физическия му мащаб. За да се подчертаят времевите измерения, количествата, тежестта, човешката сила и мисловна енергия. За проекта работят заводи на различни места по света, технически екипи от различни националности, въвлечени са управници и обикновени хора. Според днешните стандарти, това наистина е ирационален проект. Във време, когато комерсиалният интерес е на първо място, един артист, като че ли дошъл от друго измерение, идва да ни каже, че е работил почти денонощно през целия си живот, продавал е собствения си творчески продукт за милиони, но не, за да тъне в разкош. А за да реализира никому ненужно изкуство, което намира за просто красиво, без пропаганда, без скрити послания. При това, без да очаква нещо в замяна – никакви лични материални облаги, никаква реклама, никакви сувенири… От проекта реално печели само мястото, тъй като посещаемостта носи приходи в милиони за хотели, ресторанти, магазини, транспорт…

IMG_3871

@Светла Петкова

Създаденото от Кристо и Жан-Клод не може да се впише в съществуващите определения и стилови понятия за изкуство. Това по-скоро би го ограничило. За артистите природни дадености, сгради и предмети са превърнати в пластичен материал, в основа, трансформирана от определени намеси. Но докато всички предишни проекти на двойката са някак по-дистанцирани, съзерцателни, „Плаващите кейове” слиза до човешката гледна точка, въвлича човека и като участник, но и като пластичен елемент от цялостното въздействие. Проектът е сензитивен, чувствен отблизо и напълно абстрактен, гледан отдалеч. Изкуството – казва Кристо – не е само кеят или цветът, или платът, но и езерото, и планините. Целият пейзаж е произведение на изкуството. То изцяло е за личното взаимодействие с него. Ти в него, изпитвайки го. Чувствайки го. Искам да се разхождате по него боси. Много е секси.[3]

IMG_3893

@Светла Петкова

И ето ги кейовете, вече изградени след месеци усилен труд. На снимки ги виждаме първо на части, после сглобени, накрая трикилометровата бяла конструкция само за два дни е покрита с искрящо оранжевия плат. Отвисоко изглежда, сякаш белите полета, в процеса на опаковането, са издраскани енергично с флумастер, като цветът постепенно запълва очертанията. Всеки проект, по думите на Кристо, е дълго пътуване. Моментът на експониране за публиката в края е неумолимо кратък (в случая едва 16 дни). После всичко остава като преживяна емоция; като ценен спомен за нещо ефимерно и крехко, към който да се връщаш.

След дългата подготовка вече е отворено. Хората започват да се тълпят. Пътеките се изпълват с движещи се малки точки, като изсипал се мравуняк върху оранжевата основа. Наоколо кръжат лодки, които следят за сигурността. Организацията по поддръжката заработва като добре смазана машина. На фона на целия мащаб и оживление, Кристо изглежда като античен философ. Той отдавна не принадлежи на ничия нация, на ничия географска ширина и като че ли на ничие време. Фотографии от различни ракурси го показват вглъбен в себе си, но по детски сияещ, с изпито сухо лице, но пълен с енергия. Някак скромен в сините си джинси и непретенциозна риза; сякаш нехаещ за славата, необременен от човешки проблеми…

IMG_3924

@Светла Петкова

Преживяването

Реклама на местната железница Тренорд, която придвижва желаещите да посетят „Плаващите кейове” до Сулцано, гласи:Събитие веднъж в животаПътуване веднъж в живота. Колкото повече влакът наближава Сулцано, вълнението сякаш расте, както и гъстотата на хората във вагоните. След преход из зелена равнина, в която се редуват градини с опънати като по конец царевица и лозя и китни дворчета, влакът започва да се изкачва в подстъпите на планината. И, ето го и синьото на езерото. Още малко и от някои пролуки започва да се провижда оранжевото на кейовете. Ранна сутрин е, но те вече са изпълнени с малки точици – движещите се по тях хора. На гарата всеки се втурва към указаната със стрелки посока. Горещината на въздуха вече е чувствителна. След кратък преход и изчакване на задръстения от автобуси и коли трафик по крайбрежната улица, тълпата изпълва загражденията, водещи към кейовете. Организацията е впечатляваща. Хората – от такива на преклонна възраст, снабдени с чадъри за сянка, до новородени бебета, изчакват търпеливо реда си. След около час най-после стъпваме на първия кей. Задухът и ступорът на тълпата е заменен с усещане за въздушност и леко поклащане под краката. Вече сме „на гърба на кита”. Движението е двупосочно, но все пак може да се преминава от единия до другия край на 16-метровата платформа. Парапети няма. За сигурността се грижат спасителни лодки във водата, линейки на сушата и екип от хора, които постоянно подвикват, ако преминеш допустимото разстояние от два метра до ръба. Всички вадят телефони и камери, за да запечатат мига. Лицата най-често са усмихнати, сияят. На отсрещния край, след две леки чупки, се вижда Пескиера Маралио – най-голямото населено място на Монте Изола. Първият кей всъщност е само входът към по-силното преживяване. Вече на острова, човек може да избере накъде да поеме – дали да го обиколи вдясно за два часа и половина, дали да се изкачи нагоре по планинската част и да види кейовете отвисоко или да продължи вляво по опакования бряг, за да влезе в следващия кей. Има и вариант да обикаляш с лодка или корабче, както и с хеликоптер, но желаещите са толкова много, че става само с предварителна резервация.

Изборът първо да продължиш нагоре има едно предимство – след като вече си усетил движението под краката си, можеш да си позволиш да отложиш качването на следващия кей, като постепенно виждаш инсталацията от различни гледни точки. Отвисоко по-категорично се открояват елементите на произведението. Природата се е превърнала в синьо-зелена основа, върху която сякаш някой с гигантска четка е нанесъл няколко контрастиращи геометрични щриха в оранж. Като абстрактна живопис, която обаче се променя в реално време. Образувалото се от вятъра вълнение задвижва кейовете по-интензивно. Слънцето прави плата златист и още по-сияещ. Водата мокри повърхността и оранжевият цвят става по-наситен, на места до червено…

IMG_3938

@Светла Петкова

След няколкочасов преход и наблюдение на „Плаващите кейове” от постепенно изместващ се ъгъл, отново стъпваме на кея, но този път свързващ Монте Изола с миниатюрния остров Сан Паоло. Платът под краката не е гладко опънат, а има живописни гънки. Ходейки бос, усещаш текстурата, както и вълнението по-осезателно. Подобно е на това, ако си стъпил на понтон или в лодка, но ако легнеш на кея, чувстваш как вълните се надигат под гърба ти.

Наоколо е изпълнено с хора. Всички вървят; движението тук е определящ елемент. Понякога се спират – гледат наоколо или сядат да си починат. Преминават и колички с бебета, инвалидни колички, хора с кучета. Те са на различни възрасти, с различен социален статус, с различен цвят на кожата, различни професии, различни интереси… Всички са заедно тук и сега, веднъж в живота. Без да воюват, без да говорят за политика, без да забелязват различията си, без да мислят за проблеми(те си)… сякаш в пълна безтегловност. И това, изглежда, ги прави щастливи…

Светла Петкова

Кристо и Жан-Клод, Floating piers / Плаващите кейове, езеро Изео, Италия, 18 юни – 3 юли 2016. www.thefloatingpiers.com

* Текстът е публикуван във вестник „Култура“, бр. 26/ 15 юли 2016 и може да се види тук.

* Снимките са специално предоставени за публикуване в artnewscafe bulletin.

* Заглавно изображение: @Джузепе Татарани


[1]Elisabetta Povoledo, Christo’s Newest Project: Walking on Water,http://www.nytimes.com/2016/06/17/arts/design/christos-newest-project-walking-on-water.html

[2]Прессъобщение към „Плаващите кейове”.

[3]Jeff MacGregor, The Inside Story of Christo’s Floating Piers,http://www.smithsonianmag.com/arts-culture/inside-story-christo-floating-piers-180959072/?no-ist

 

Публикувано в На второ четене с етикети , , , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.