Венцислав Занков
Последните граждани на Кале
26 май – 5 юни 2016
Нов български университет – в строящия се трети корпус
Източник на всички изображения – Венцислав Занков
Неочакван дом за скулптурите на Венцислав Занков се оказа строящият се в момента трети корпус на Нов български университет (по проект на арх. Зарко Узунов). И, без никакво съмнение, екстатичните човешки фигури, с разръфаната си ярко оцветена пластмасова плът, обитават пространството в състояние на тотално единство. Студенината на грубия строеж се е превърнала в съзвучна епидерма, където емоционалният катарзис на тези зловещо-красиви образи може свободно да се разгърне и да упои атмосферата на все още „примитивните”, неокултурени простори във вътрешността на плавно издигащото се здание.
Всички скулптури са създадени от сходен архетип „телесна материя” (експресивно разработена пластмаса), а всяка отделна фигура сякаш олицетворява екстремно състояние на духа, напомнящо за някакво дълбоко, саморазрушително безпокойство; някаква непоносима, изпепеляваща драма, проникнала като вирус в психо-материалния обект пред очите ни. И този синтез между произведенията на изкуството и наподобяващото бетонен лабиринт пространство ни отвежда в напълно паралелен свят, „скрит” в утробата на една динамична образователна институция.
Тематично Венцислав Занков реферира към известната скулптурна композиция на Роден „Гражданите на Кале”, но тя в случая е само повод за разработването на образи, изцяло пропити от актуалната съвременност. Пластмасовият материал e производен на органичната химия, ярките цветове, в които традиционно бихме открили някакво крещящо поп-звучене и постаментите с неонова светлина придават известно усещане за преднамерена бутафорност. Ако мислим видяното като вид метафора за настоящия социум, интуитивно ще засегнем темата за невъзможностите.
Неспособността на демократичните социално-икономически доктрини да съзреят в хармонична глобална ценностна система, въпреки идеалите за свобода и равноправие. Чувството за несигурност, породено от реалистичната мисъл за потенциален разпад на мащабни политически проекти, какъвто е Европейският съюз, например. Генералната невъзможност да надскочим ограниченията си, действително да усетим, съзидателно да съпреживеем субективната реалност на отсрещния, болката на природата, ирационалното у самите себе си…
Движението сред изложбата действително напомня лабиринт, сред който изненадващо се срещаме – понякога непосредствено пред нас, понякога в дъното на бетонното отделение – с тези образи на човешките терзания, сякаш в процес на прогаряща ги отвътре бавна и мъчителна имплозия. Телесните деформации често са физически непостижими, но може ли някой да посочи как изглежда деформирания дух? „Интимните” срещи с отделни произведения се редуват с по-обширни пространства, където са разположени цели скулптурни ансамбли.
В цялостната атмосфера на изложбата има нещо магнетично, което те подтиква да прекараш известно време в пространството, просто съзерцавайки – изживяването притежава особена структурна чистота, вероятно породена от голотата на „обезличеното” здание, позволяващо на художествените послания пълноценно да „присвоят” неутралността на строителния обект. За момент ти се приисква тази изложба да остане там за неопределен период, за да може човек, от време на време, да се връща към нея – подобно на католическа изповедалня, където обаче пасторът е собственото ни отражение, разкрито от общуването ни с тези завладяващи произведения.
„Има и още по-актуално на актуалното настояще, което е тук, в сърцевината – след Ние, Вие, Аз, Сега… след вече отминалото и преди още незапочнатото. Енергията е изцедена в не-ставане, не-свършване, в не-преход с не-виновни. Витае безсилие и разпа., Протестът, обезсилен политически, става екзистенциален, свити в себе си преставаме да бъдем граждани – апатия и оцеляване, спасение по единично е единственият реален морален хоризонт, изсмукани от безсмисленото рециклиране на смисли в едно изхабено и уморено политически пространство. Времето е извън нас и ние сме извън времето” (В. Занков).
Редно е да поздравим всички страни, взели участие в реализацията на проекта, включително и администрацията на Нов български университет. Изложбата продължава едва до 5-ти юни, но, при възможност, обезателно си заслужава да бъде посетена!
Радослав Механджийски
