Защо рисунка?
Оставете ги да рисуват, групова изложба–рисунки с куратор Правдолюб Иванов, галерия SARIEV Contemporary, Пловдив. В изложбата участват: Лъчезар Бояджиев, Вито Валентинов, Войн де Войн, Мариела Гемишева, Правдолюб Иванов, Нестор Ковачев, RASSIM®, Кирил Прашков, Калин Серапионов, Недко Солаков, Камен Стоянов, Красимир Терзиев, Коста Тонев, Ив Тошайн, Игнасио Уриарте, Вальо Ченков, Димитър Шопов.
27 февруари – 1 март 2016
Интересът към класическите медии и техните прояви в съвременното изкуство е особено актуален в момента за българската сцена. Достатъчно е само да се посочат няколко наскоро приключили изложби, като „Онзи поглед, който нещата ни връщат, гледайки през нас“ на Красимир Терзиев в галерия „Юзина“ или „Рисунка и интермедия“ в изложбена зала „Райко Алексиев“. Неотдавна и Станислав Памукчиев проблематизира статута на живописната картина в изложбата „Утаено време“. Можем да си припомним и миналогодишното издание на Национални есенни изложби, Пловдив, в което един от акцентите беше именно рисунката, а проблемът за осъвременяването на класическите медии е един от основните за артистичния им директор и е валиден като цяло за последните издания на форума.
На този фон изложбата „Оставете ги да рисуват“, която представя някои от популярните имена в съвременното ни изкуство, може да се разглежда като част от общата тенденция. В известна степен изненадва мястото – галерия „SARIEV Contemporary“, където обикновено не се обсъждат класически проблеми на изкуството, а представяните автори не се изявяват като художници в традиционния смисъл на думата. Въпросът „Какво е рисунка?“, поставен от куратора Правдолюб Иванов и опитът му, или по-скоро отказът, да даде отговор, ярко контрастира с показваното през последните месеци в галерията („Aftermade“, Шакир Гьокчебаг и „АМЕРИКАНАЕЗОТЕРИКА“, курирана от Арън Мултън).
И все пак защо рисунка?
Рисунката, за разлика от живописта, не е отваряла въпроса за собствената си смърт и никога не е била принуждавана да умре. Това навярно е така поради факта, че тя е неизменна част от художествения процес и съдържа в себе си първоначалните импулси на всеки творчески акт, визуализирайки авторовата идея, която иначе сама по себе си би останала просто една абстракция на мисълта. След това материално въплъщение се задава конструкцията на произведението, започва неговото битуване. По този начин рисунката съдържа в себе си най-интимната част от творчеството (без значение какво е средството) и разкрива кривите на мисълта. Тя не е само пресечна точка между видовете изкуство, стартов момент в сътворяването на една творба, съществен съпътстващ елемент в процеса на работа, но се явява и краен продукт, както е представена в изложбата „Оставете ги да рисуват“ – рисунката не като етап, а като цел. Авторите демонстрират възможностите й в сегашния момент, без да са ограничавани или сами да си поставят граници в разсъждаването върху това какво е рисунката днес.
В изложбата част от авторите избират да работят с класическите материали като молив, хартия, акварел или туш. Недко Солаков, Коста Тонев, Камен Стоянов, Димитър Шопов представят различни обекти или образи, в които може да се разчете някакъв наратив. Това опонира с пълното отказване от каквато и да е изобразителност в „Climbing lines“ на Нестор Ковачев.
Димитър Шопов, Чичо Ники, 2015
Рисунката може да се разглежда и като конструкт на мисълта с чисто научен подход (Лъчезар Бояджиев и Вито Валентинов). По този начин в изложбеното пространство се появяват примери с чисто практическо предназначение. Така например при „Кристо и Жан-Клод. Портрети“ – „рисунката“, която всъщност посреща зрителите, е част от подготовка за лекция на изкуствоведа (а не на художника, в случая) Лъчезар Бояджиев. Тези „портрети“ са изградени не чрез линии или още по-малко образи, а от записките му по темата и връзките, които прави между тях.
Лъчезар Бояджиев, „Кристо и Жан-Клод. Портрети“, молив върху хартия, 2015
В същото време може да се посочи и пример, в който контрола на човешката ръка, така присъщ на рисуването и на творенето, е оставен напълно встрани. В „Руса жена с червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара“ претворяването на образа се осъществява от софтуерна програма (Калин Серапионов).
Калин Серапионов, Руса жена с червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара, 2016, видео
Рисунката като обект или като преходна точка между тези две крайности, от една страна, а, от друга, като обща точка между различните видове изкуство можем да видим в „Монумент на изминалото време“ (Красимир Терзиев) и „История“ (Кирил Прашков).
Кирил Прашков, „История“, 2015, ел. материали
В този ред на мисли може да се посочи и видеото на Игнасио Уриарте „Арабски числа“ (“Arabic Numerals”). Уриарте е автор, който избира да работи в с характерните за офиса материали и пространството. Всъщност той придава смисъл в наглед безсмислени дейности, безкрайно преповтарящи се във времето, като драскането върху лист по време на разговор или сгъването на фигурки от хартия. В изложбата той предлага ново осмисляне на времето и начинът, затова как то тече. Видеото заснема отмерването на 10 минути в една различна бройна система, в която денонощието е разделено на 10 часа, всеки час е от 100 минути, а всяка минута е от 100 секунди.
Игнасио Уриарте, „Арабски числа“, 2011, кадър от видео
Рисунката предоставя възможност за изследване на материала, както и за комбинирането на различни средства на изразяване. Войн де Войн, например, решава да изгради образа линеарно, използвайки само конци. Ив Тошайн също представя комбинация от различни материали, като върху рисунката поставя прозрачно фолио с отпечатано изображение. В тази връзка могат да се посочат и работите на RASSIM®, който избира да рисува с използвано моторно масло, Вальо Ченков, който рисува с маслени бои върху хартия или Мариела Гемишева, която използва розово масло.
В същото това пространство рисунката е и фотография (Правдолюб Иванов), която всъщност се явява смисловото ядрото на проекта.
Изложбата в галерия „SARIEV Contemporary“ разглежда осъвременяването на най-класическата художествена проява. Рисунката е представена като идея, като прогрес, като научно изследване, като исторически документ – разнородни парчета, които по-скоро разглобяват, отколкото сглобяват един възможен образ на съвременното изкуство у нас.
