Човешкият живот и материалите за художници като държавен ресурс

Форми на съпротива (1944-1985), куратор: Красимир Илиев,

Софийска градска художествена галерия,

3 март – 26 май 2016

На 9.09.1944 г. с помощта на Съветската армия се отваря нова страница в родната история, белязана със загубата на национална независимост, здрав разсъдък и много човешки животи. Настъпват сериозни промени в икономическия, социалния, културния и, най-важното, в личния живот на всеки един български гражданин. В наскоро публикуваните антропологии на тоталитаризма Калин Янакиев свързва това фундаментално преобръщане на цялата социална онтология със състояние на война – това състояние на обществото, което е мобилизирано до краен предел (така той определя извънредния патос на тоталитарните режими), от извънредно се превръща в естествено състояние. В резултат на това „мобилизиране“ на масата да притежаваш собствения си живот е напълно немислимо. Човешкият живот от изконно човешко право се превръща в държавен ресурс и всеки опит да го запазиш за себе си те превръща във враг.

Поглед към изложбата, на преден план скулптури на Галин Малакчиев

Изложбата „Форми на съпротива“ в СГХГ изважда на показ художници, които след идването на режима са преследвани, измъчвани и убити поради отказа им да станат част от ръкопляскащите. Така кураторът Красимир Илиев определя всички онези, които, заради личните им убеждения или от страх, са били част от престъпленията на властта. Представени са формите на съпротива срещу социалистическия реализъм, а указанията как трябва да се следва той се формулират от новопоявилите се негови войнстващи адепти, които старателно превеждат съветските идеологически заклинания. Художниците, които се опитват да демонстрират своята творческа индивидуалност са безмилостно заклеймявани като поклонници на загниващото западно изкуство. Красимир Илиев подбира част от имената в българското изобразително изкуство, предпочели да бъдат личности и да запазят правото си да мислят, а в резултат на това свое „непокорство“ са отстранени не само от художествения живот в страната. В някои случаи са „отстранени“ от живота въобще.

Поглед към изложбата

Изложбата е съпроводена от обширни текстове, разкриващи както личната позиция на куратора, така и фактите такива, каквито са. Голяма част от тези текстове са базирани на цитати от различни документи, писма, речи или публикации в периода 1944-1985, които показват отношението към онези, отказали да се обезличат. Бунтовниците срещу прелома в образните изкуства, довел в началните години на комунизма до задължителното условие да бъде отразено бригадирското движение, трудовия бит, съпротивителното и партизанско движение, Отечествената война, с висококачесвеност и идейност, моментално се превръщат във врагове на държавата, които извършват саботаж спрямо високите идеали, в името на които държавата се бори. Мобилизирането на човешкия ресурс в името на тези идеали не подминава по правило творческите формированията на СБХ и художествената академията. Освен задължителното разпределяне в бригади и разхвърлянето им по места, където има нужда от работна ръка, без да имат правото да откажат, художниците са впрегнати и в издигането на многобройни паметници на социалистическите герои, портретиране на вождовете, илюстративно „документиране“ на подвизите на социалистическото общество. Това ги превръща в „ударни групи“, работещи в името на народа, в името на най-светлите идеали! Така, за да имаш правото да рисуваш, изгубваш правото да следваш своите собствени убеждения. Разбира се, кой ресурс има право на лични убеждения? Изкуството, както и всичко останало, се извършва по команда, т.е. художникът, наред с миньора, строителя и учителя, разбива самоотвержено капиталистическия Запад. Заедно с това в държавен ресурс се превръщат и художествените материали, които навярно биха били твърде опасни, ако попаднат в неподходящи ръце, затова са отпускани само там, където е „безопасно“. Никой няма право свободно да разполага с тях.

Поглед към изложбата

„Форми на съпротива“ дава гласност на премълчаваните престъпления срещу българските творци, случили се най-вече в първите десителетия на режима, и демонстрира как една политическа система, чрез насаждането на страх у едно общество, е способна да диктува дори там, където е немислимо да съществува диктат. Все пак не трябва да се подминава и фактa, че в по-късен етап ситуацията се променя и режимът донякъде е облекчен. Да се говори за комунистическия период в България е трудно и все още водещи са личните емоции. Темата повдига твърде много въпроси, вълнуващи родната общественост, която някак си не успява да заеме единна позиция относно този съвсем наскоро отминал период.